16 май 2026 г.
Асен Асенов срещу България (жалба № 38741/19)
Жалбоподателят, Асен Асенов, е български гражданин, роден през 1985 г. и живеещ в Шумен (България). Той е от ромски произход и е активист за правата на ромите. На 17 декември в далечната 2014 г., депутатът Валери Симеонов (по това време активен политик и лидер на парламентарно представена партия) прави следните изявления в българския парламент:
За по-малко от 20 дни българското общество стана свидетел на няколко брутални престъпни акта, извършени от представители на циганския етнос над малолетни, както и над медицински служители по време на изпълнение на техните служебни задължения. Случаите изумиха и стъписаха обществото със своята бруталност, наглост и чувство на безнаказаност. На 5 декември в училището на село Дебел, Бургаско, бе изнасилен 12-годишен ученик с лека форма на умствена изостаналост, а насилникът бе циганин, повтарач осмокласник от същото училище. Детето-жертва бе прието в Многопрофилната болница в Бургас с множество разкъсвания и кръвоизливи. Няколко дни по-късно озверяла тълпа цигани от незаконното гето проведе неразрешен митинг в центъра на селото и поиска оставката на кмета на селото Иванка Ангелова, колкото и странно да звучи това. На 30 ноември в село Врачеш, Ботеградско, д-р Ирена Маринова – служител на Спешна помощ, бе бита от цигани, докато изпълняваше служебните си задължения в опит за спасяване на човешки живот. По този повод един достоен български министър – Петър Москов, се изправи срещу малодушното примирение и гаврата с чeстта на професията. Естествено, беше заклеймен от наглите – спестявам – от ДПС. Благодаря. Тези три случая от стотиците подобни в последните години са поредно позорно доказателство за разрушителните процеси в българското общество през последните 20-ина години. Безспорен е фактът, че голяма част от циганския етнос живее извън всякакви закони, правила и общочовешки норми на поведение. За тях законите не важат, данъците и таксите са неразбираеми понятия, сметките за електричество, вода, социалното и здравното осигуряване са заменени от убеждението, че те имат само права, но не и задължения и отговорности. За тях кражбата и грабежът са се превърнали в начин на препитание, нарушаването на закона – в норма на поведение, раждането на деца – доходоносен бизнес за сметка на държавата, грижата за поколението – във възпитаване на малолетните в просия, проституция, кражба и пласмент на наркотици. Циганските барони налагат модел на съществуване, коренно противоположен на законовите норми в българското общество. България е изправена пред пропастта на етническа криза. Два противоположни и взаимноизключващи се свята са един срещу друг в нашата измъчена родина: светът на бедните, но плащащи своите сметки пенсионери, увисващи на самоделни примки по таваните от болести и безпаричие, и светът на озверелите крадци и насилници, безпаметно пияни след получаване на месечните детски и социални помощи. Всичко казано дотук би послужило за добра хранителна среда на многобройните правозащитни организации от ромски, хелзинкски, соросоидален и неолиберален произход като основание за обвинение в расизъм, етническа дискриминация и всякакъв род престъпления, с които биха обвинили мен и Патриотичния фронт. Това обаче би било неточно, невярно и прибързано. Защото истината е, че българското общество и държава са изправени пред сериозен проблем, който трябва да бъде преодолян решително и с прилагането на цялата сила на закона. Законът, за който великият Левски казваше, че трябва да бъде еднакъв за всички, независимо от етноса. Остава въпросът какви са причините част от циганския етнос да се превърне в рушител на държавността и законите? Защо хората, които по времето на социализма преди 25 години работеха, пращаха децата си на училище, даваха своя принос в създаването на обществени блага, сега са се превърнали в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати без да полагат труд, изискващи помощи по болест без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки? Кое създаде убеждението у нашите мургави сънародници, че всичко им е позволено, че всичко им е разрешено и че всички са им длъжни да ги хранят, обличат и лекуват безплатно? Отговорът на тези въпроси би обяснил първопричините и би ни посочил начина за решаването на този тежък проблем. И този отговор има своята политическа проекция или както биха се изразили „екзактно” представителите на ДПС, те имат своя политически вектор.
Тук Симеонов е прекъснат от Йордан Цонев (ДПС, от място): „Даже думата не можеш да кажеш…“, след което продължава:
В никакъв момент от моята декларация не съм говорил за целия етнос, а за част от етноса – този, който пристъпва законите, убива, изнасилва, краде. Съжалявам, ако господинът, който се изказа преди мен, се причислява към тази част от етноса. Съжалявам!
Вече второ десетилетие българското общество е подложено на зловещ политически експеримент, сравним единствено с този, приложен през 1917 г. в началото на болшевишкия метеж в Петербург. По същият модел ДПС узурпира правото на единствен представител на циганския етнос, обещавайки му политическо представителство и малцинствени привилегии, без каквито и да било задължения. Изпълнявайки пъклената си цел за разделяне и противопоставяне на българското общество след успехите, постигнати сред малограмотното турско население, през 2005 г. обожественият лидер на протурската партия Аамет Доан обеща на циганите в Столипиново, че няма да плащат ток, ако гласуват за ДПС. (Реплика от ДПС) През 2009 г., успоредно с обещанията за неплащане на вода и ток пропагандаторите на ДПС приложиха и нов метод за печелене на цигански гласове – чрез директно купуване. Изборите за местна власт през 2011 г., парламентарните през 2013 г. и 2014 г., както и европейските избори през 2014 г. бяха тотално манипулирани и доведоха до катастрофални процеси на изкривяване на изборните резултати. Успоредно със създаването на окрадени от държавните и общински бюджети български левове ДПС пропагандираше истерична омраза към българския етнос (реплика от народния представител Лютви Местан) и насаждаше първобитна ксенофобия и самоизолация на турския и циганските етноси. В същото време лидерите на престъпната политическо икономическа клика демонстрираха близостта си с диктаторския и антинароден режим на Реджеп Тайип Ердоган, сега президент, а доскоро министър-председател на Република Турция. Същият този, който потопи в кръв масовите протести против погазването на демокрацията и свободите на гражданите в Турция през 2013 г.; същият този, който прати танкове и авиация срещу борещите се за свободата си кюрди; същият този, който е изразител на неоосманските претенции на Турция към своите Балкански съседи, и същият този, който преди два дни заяви: „Европа да си гледа работата”. Тук е коренът на злото, тук се крие причината за насадената омраза, в зверските крясъци „Смърт на българите” и окървавените в следи на кръв ножове, железа и брадви. Тук се крие страхът, болката и сълзите на нашите родители и деца, униженията, мъката и чувството за безсилие на българските лекари, полицаи, социални работници и учители. Тук, коренът на злото е в българския парламент! Както и в подлото съглашателство на българските партии с престъпната мафиотска ДПС в зависимост от моментното разпределение на силите. Затова България няма шанс, ако българските политици не се простят с политическото си късогледство и не прекъснат своите безпринципни договорки в името на властта с най-злокобното творение на така наречения „преход”!
След като чува тези изявления, Асен Асенов подава жалба до Комисията за защита срещу дискриминация (КЗД), която установява нарушение на Закона за защита от дискриминация. В последствие обаче ,като последна контролна съдебне инстанция, Върховният административен съд (ВАС) отменя решението на КЗД и отхвърля жалбата на Асенов. Той подава жалба пред ЕСПЧ, позовавайки се на членове 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и 14 (забрана на дискриминацията) от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Асенов твърди, че като е отменил решението на КЗД, ВАС го е лишил от защита срещу враждебни изказвания и че изложените мотиви показват незачитане на защитата на правата на малцинствата.
ЕСПЧ намира, че изявленията на Симеонов са били способни да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството им за самоуважение и самочувствие, за да достигнат нивото, необходимо за засягане на „личния живот“ на жалбоподателя. Освен това ЕСПЧ констатира, че ВАС отказва да приеме, че изявленията на Симеонов са засегнали жалбоподателя, като намира, че само действителните и видими последици от изявленията в непосредственото правно положение на жалбоподателя могат да демонстрират такова въздействие. Доколкото ВАС е разглеждал въпроса дали изявленията на г-н Симеонов следва да бъдат защитени като упражняване на правото му на свобода на изразяване, той не е оценил адекватно тези изявления. Националният съд е счел изявленията като яростно, но приемливо изразяване на мнение по въпрос от обществен интерес. Върховните съдии обаче са пренебрегнали факта, че макар едно изявление да може да засяга въпрос от обществен интерес – като например отношенията между етническите групи в дадена държава – то може едновременно с това да насърчава или оправдава омраза и нетърпимост към една от тези групи и по този начин да има право на много ограничена или дори никаква защита по член 10 от Конвенцията Има разлика между пламенна критика на политически опонент, официална политика или социално явление, дори когато е изразена с неумерен и вулгарен език, и очернянето на цяла етническа или социална група. ЕСПЧ констатира нарушение на членове 8 и 14 от Конвенцията, като не присъжда обезщетение за неимуществени вреди, установявайки, че установяването на нарушение на Конвенцията само по себе си е достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателите, и че държавата-ответник трябва да им изплати 2100 евро за съдебни такси и разноски.
Будинова и Исаев срещу България (№ 60342/19)
Жалбоподателите, Кремена Будинова и Огнян Исаев, са български граждани, които живеят в България и са от ромски произход. Те са журналисти и активисти за правата на ромите. Делото се отнася до граждански иск, който жалбоподателите са завели срещу лидера на политическа партия във връзка с изявления за ромите, които той е направил в българския парламент. Първоинстанционният съд частично е уважил иска, като е констатирал, че части от речите на политика са представлявали тормоз спрямо жалбоподателите, но това решение е било отменено от апелативния съд, чието решение на свой ред е било потвърдено от Върховния касационен съд (ВКС). Позовавайки се на членове 6 (право на справедлив процес), 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и 14 (забрана на дискриминацията) от ЕКПЧ, жалбоподателите твърдят, че гражданските съдилища в България са отхвърлили иска им и са посочили расистки мотиви за това. Основният въпрос по делото е дали начинът, по който българските граждански съдилища са разгледали делото, е бил в съответствие с позитивните задължения на България по членове 8 и 14 от Конвенцията. Изявленията отново са на Валери Симеонов (вж. по-горе) от 17 декември 2014 г. Оплакванията са допълнение и с парламентарни изказвания на Симеонов от 11 март 2015 г. ЕСПЧ установява нарушение на членове 8 и 14 от Конвенцията, като не присъжда обезщетение за неимуществени вреди, установявайки, че установяването на нарушение на Конвенцията само по себе си е достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателите, и че държавата-ответник трябва да им изплати 4 239,27 евро за съдебни такси и разноски.
Ейзенауер и други срещу Франция (№ 47090/22 и още 9 дела)
15-те жалбоподатели са граждани на Франция, Пакистан, Кот д’Ивоар и Мароко, родени между 1955 и 2021 г. и живеещи в Париж, Сарсел и Витри-сюр-Сен. Делото се отнася до продължителното забавяне (от две години и десет месеца до осем години) при изпълнението на решенията на административните съдилища, с които се разпорежда на префектите да настанят или пренастанят жалбоподателите, които са били признати от посредническите комисии на съответните им департаменти за лица, на които трябва да се даде приоритет, тъй като се нуждаят спешно от жилище или пренастаняване, в съответствие със Закона от 5 март 2007 г. относно правото на достойно и независимо жилище (или „относно правото на жилище, което може да бъде предявено“ (droit au logement opposable – „DALO“)). Позовавайки се на чл. 6 (1) (право на справедлив процес) и чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) от Конвенцията, всички жалбоподатели с изключение на един (който не се позовава на чл. 6, ал. 1) се оплакват от забавянето в изпълнението на съдебните решения, разпореждащи им да бъдат настанени или пренастанени, и твърдят, че е нарушено правото им на физическо и психическо благополучие. Съдът установява, че в случая няма нарушение на член 6 (1) от Конвенцията.
Профсъюз на работниците в социалния сектор и други срещу Унгария (№ 33144/21)
Жалбоподателите са Профсъюзът на работниците в социалния сектор (Szociális Ágazatban Dolgozók Szakszervezete), регистриран в Будакалаш през 2015 г., и трима от неговите членове – Норберт Ференц, Моника Колози и Булчу Михал, всички унгарски граждани, родени съответно през 1966, 1980 и 1981 г. Г-жа Колози живее в унгарския град Естергом, а другите двама – в Будапеща. Делото се отнася до арбитражното производство, в което се определя минималното ниво на услугите, които трябва да се предоставят по време на планираните месечни стачки на работниците в социалния сектор между февруари и декември 2020 г. Те искат мерки за подобряване на условията на труд, както и на трудовото и пенсионното им възнаграждение, и създаване на национална кръгла маса по трудови въпроси, но поради забавяния в производството стачките не можаха да се състоят както е планирано. Позовавайки се на членове 11 (свобода на събранията и сдружаването) и 13 (право на ефективна правна защита) от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват от продължителния характер на арбитражното производство, което е нарушило правото им на стачка. Съдът установява нарушение на член 11 и постановява, че констатацията за нарушение представлява сама по себе си достатъчно справедливо обезщетение по отношение на всякакви неимуществени вреди, претърпени от втория, третия и четвъртия жалбоподатели. Съдът присъжда 10 000 евро на жалбоподателя – профсъюз – за неимуществени вреди и 5 365 евро съвместно на всички жалбоподатели за съдебни разноски и разходи.
Скрчески срещу Северна Македония (№ 37954/21)
Жалбоподателят, Трайче Скрчески, е македонец/гражданин на Република Северна Македония, роден през 1956 г. и живеещ в Охрид (Северна Македония). Г-н Скрчески е бил съдия. Делото се отнася до производство срещу него за професионално нарушение, което е приключило след пенсионирането му през април 2020 г. Позовавайки се на член 6 (1) (право на справедлив процес), той изразява недоволство от начина, по който Държавният съдебен съвет е приложил съответните разпоредби на Закона за съдилищата към неговия случай. Съдът установява нарушение на член 6 (1) от Конвенцията, като не присъжда обезщетение, тъй като жалбоподателят не е подал иск за такова в определения срок.
Жалбоподателката, Y, е сръбска гражданка, родена през 2007 г. През 2015 г. тя е настанена в приемно семейство заедно с тримата си братя и сестри. Впоследствие родителите са лишени от родителските си права, тъй като не полагат никакви усилия да поддържат връзка с четирите деца. Социалните служби решават, че в най-добрия интерес на децата е да бъдат осиновени. През септември 2017 г. двойка от чужбина проявява интерес да осинови Y и нейния полубрат X. Въпреки това Y, която по това време току-що е навършила десет години и има право да реши дали желае да бъде осиновена или не, изразява желание да остане при приемния си родител. Делото се отнася до жалбата на Y относно липсата на контакт с X, след като той е осиновен от семейство в чужбина. С помощта на приемния си родителя, Y опитва да оспори осиновяването на Х, но без успех. Позовавайки се на член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), Y се оплаква, че осиновяването е довело до прекъсване на всички връзки с X, като твърди, че разделянето им не е било в нейния или в най-добрия интерес на X. Тя също така твърди, че осиновителите са обещали да поддържат контакт между нея и X след осиновяването му, което не се е случило. В този случай Съдът установява, че няма нарушение на член 8.