10 юли 2026 г.
На свое заседание на 09.07.2026 г. Конституционният съд се произнесе с решение по конституционно дело №5/2026 г. Делото е образувано по искане на Висшия адвокатски съвет, а докладчик по него е съдия Борислав Белазелков. Съдът отхвърли искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 55 от 2026 г.). В заседанието участваха 11 конституционни съдии. Решението е прието с 10 гласа „за“. Решението е подписано с особено мнение от съдия Соня Янкулова и със становище от съдия Борислав Белазелков.
Делото пред Конституционния съд беше образувано по искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 3 ГПК.
чл. 280, ал. 3 от ГПК (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., бр. 50 от 2015 г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017 г.) Не подлежат на касационно обжалване:
- решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост;
- (изм. и доп. – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 от този кодекс, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете, производства по чл. 126, ал. 2, чл. 127а и чл. 130, ал. 3 от Семейния кодекс, искове по чл. 11, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и по чл. 13, ал. 2 от Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, производства за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността, искове по чл. 40 от Закона за управление на етажната собственост, молби за промяна на име по чл. 19, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация и искове по чл. 17, ал. 1 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове;
- решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв.
Аргументите на Висшия адвокатски съвет
В искането се поддържаше, че предвидените в разпоредбата стойностни и предметни ограничения на касационното обжалване противоречат на чл. 6 и чл. 56 във връзка с чл. 122 и чл. 124 от Конституцията, тъй като са прекомерни, непропорционални, дискриминационни и несъвместими с конституционната роля на Върховния касационен съд. Според вносителя „[в]ъпреки че законодателните мерки, мотивирали ограниченията по чл. 280, ал. 3 ГПК, преследват легитимни цели и са необходими за тяхното постигане, те по своето естество са прекомерни и непропорционални“. В законодателния процес по приемане на оспорената уредба отсъства задълбочен анализ в подкрепа на възприетите в чл. 280, ал. 3 ГПК критерии за ограничаване на достъпа до касационно обжалване. На това основание вносителят прави извод за прекомерност на въведените с атакуваната разпоредба ограничения. Вносителят твърди също, че ограниченията по чл. 280, ал. 1 ГПК „дават достатъчна възможност на ВКС при допускане на дело до касация да постигне баланс между ценностите на индивидуалното правосъдие по отделните дела и публичният интерес, свързан с развитието на правото и точното и еднаквото приложение на законите в Република България в съответствие с функциите си по чл. 124 от Конституцията“. В този смисъл според него „[е]дновременното приложение на факултативен достъп до касация (чл. 280, ал. 1 ГПК) и на абсолютни ограничения на юрисдикцията на ВКС (чл. 280, ал. 3 ГПК) не е конституционно допустимо, защото прекомерно ограничава правото на защита по чл. 56 във връзка с чл. 122 и чл. 124 от Конституцията“. Според вносителя ограниченията по чл. 280, ал. 3 ГПК на правото на касационно обжалване нарушават конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона. По отношение на възприетите в чл. 280, ал. 3, т. 1 и 3 ГПК критерии ratione valoris се поддържа също, че въвеждат „своеобразен имуществен ценз и съставляват непряка дискриминация при достъпа до касационно обжалване“.
Становищата по делото
Представените по делото становища и правни мнения по делото могат да се отнесат към две групи: Върховният касационен съд (ВКС), Съюзът на съдиите в България, проф. д-р Анелия Мингова, проф. д-р Огнян Стамболиев и д-р Анастас Пунев поддържат, че оспорената разпоредба не нарушава Конституцията; доц. д-р Ивайло Костов счита, че т. 1 на чл. 280, ал. 3 ГПК е противоконституционна, като намира искането в останалата му част за неоснователно.
Върховният касационен съд излага доводи, че „[о]граничаването на възможностите за касационното разглеждане на делата при наличието на специално уредени в закона предпоставки е израз на идеята за ускоряване разглеждането на делата, което е стъпка в посока за постигане ефективността на крайните им актове“. Тази идея е в съответствие и с повишените изисквания към ролята на първата и въззивната инстанция по спора и в съответствие с въведените дисциплиниращи функции на уредбата чрез концентрация на процесуалните действия на страните към началните стадии на процеса. В становището се обръща внимание и на обстоятелството, че в Основния закон не е установен императив процесът да бъде винаги триинстанционен, доколкото следва да бъде съобразено значението и на други процесуални ценности, като бързината на правораздаването, процесуалната дисциплина и процесуалната икономия. Според ВКС именно балансът между достъпа до касационно обжалване и тези процесуални ценности стои в основата на определянето на подлежащите на касационно обжалване актове в чл. 280, ал. 3 ГПК при съобразяване, че принципите, залегнали в чл. 121 и чл. 122 от Конституцията, намират приложение и в първоинстанционното и въззивното производство, така че непровеждането на касационно производство не лишава страната от тези конституционни гаранции.
Съюзът на съдиите в България обосновава тезата, че Конституцията не гарантира триинстанционно производство и не издига касационната фаза в конституционен императив, поради което, когато законодателят предвижда двуинстанционност по отделни категории дела, той упражнява предоставената му от самата Конституция дискреция на въвеждане на подробна процесуална уредба. Посочва се също, че разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК е съвместима с чл. 124 от Конституцията, защото освобождава ресурс за същинската надзорна и тълкувателна дейност на ВКС, с което да се обезпечи точното и еднаквото прилагане на закона във всички случаи. В становището се излагат и съображения за неоснователност на претендираното от вносителя нарушение на чл. 6 от Конституцията, като се приема, че наличието на диференцирани прагове за дела с различна значимост, отчитащи особеностите на всяка от предварително определените групи спорове, представлява адекватен сравнителноправен модел, който гарантира диференцирано и пропорционално третиране, съобразено със спецификата на конкретните спорове. Според Съюза на съдиите в България „[т]ози подход, противоположен на дискриминационния, не изисква еднаквост при игнориране на релевантните различия, а допуска еднакво третиране при отчитане на съществените специфики“.
Проф. д-р Анелия Мингова застава на позицията, че съвкупността от конституционни принципи и норми гарантира правото на достъп до съд, но не определя броя на съдебните инстанции. Това е предоставено на устройственото и функционалното законодателство, в съответствие с което в чл. 10, ал. 1 от Закона за съдебната власт е предвидено, че разглеждането на определени със закон категории граждански дела може да бъде организирано като двуинстанционно. Поддържа се също, че ограничаването на достъпа до касационно обжалване подпомага изпълнението на надзорната функция на ВКС, като освобождава ресурс за тълкувателна дейност и уеднаквяване на практиката. Правното мнение съдържа преглед на уредбата на инстанционните функции на върховните съдилища в други европейски държави, който дава основание да се направи извод, че селективните условия за допускане на делата до върховната инстанция се появяват и утвърждават в процесуалните закони като механизъм за разтоварване дейността на върховните съдилища наред с другите ограничения за достъп, а не вместо тях. На тази основа се приема, че действащият ГПК е в унисон с очертаните общи тенденции на законодателствата в развитите държави. Според проф. Мингова селективният достъп до касационно обжалване може да постигне нужния баланс между защитата на публичния и индивидуалния интерес, ако се прилага едновременно с останалите ограничения на достъпа до касация, посочени изчерпателно в чл. 280, ал. 3 ГПК. В правното мнение се излагат и съображения, според които оспорената разпоредба не нарушава равенството пред закона и забраната за дискриминация, тъй като стойността на имуществения интерес по конкретно гражданско дело не е относима към понятието „имуществено състояние“ по смисъла на чл. 6, ал. 2 от Конституцията като дискриминационен критерий.
Проф. д-р Огнян Стамболиев поддържа, че разтоварването на касационната инстанция от задължението ѝ да се произнася с решения по определени категории спорове (по съображения, които законодателят е приел за устойчиви) създава по-голяма възможност да се осъществява наблюдение върху практиката на долустоящите съдилища и при необходимост – да се предизвика приемането на съответния тълкувателен акт. Положение, което според проф. Стамболиев засилва тълкувателния аспект от дейността на ВКС за сметка на текущия съдебен контрол върху съдебни актове. В правното мнение се навеждат и съображения, според които, ако не съществуват нормативно залегнали ограничения като тези в чл. 280, ал. 3 ГПК, то тогава ще трябва да се извършва производство по селекция на много по-голям брой дела, което само по себе си би натоварило значително повече дейността на ВКС и би довело до произнасяне в много по-дълги срокове. Във връзка с твърдението на вносителя за нарушаване на равенството пред закона и забраната за дискриминация се посочва, че „случаите, при които не е налице възможност за касационно обжалване са определени въз основа на ясни и обективни критерии, които не се основават на дискриминационни признаци“. Според проф. Стамболиев различното „третиране“ се основава не на лични качества на субектите, а на обективен критерий – материалния интерес на спора, поради което не попада в обхвата на забраната за дискриминация.
Доцент д-р Ивайло Костов поддържа, че ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 2 и т. 3 ГПК осигурява необходимата степен на предвидимост и е в съответствие с изискванията, които Европейският съд по правата на човека поставя – ограничението на достъпа до касационната инстанция да се основава на ясното и последователното му прилагане на национално ниво, поради което намира искането в тази му част за неоснователно. Посочва също, че субектите на материалните правоотношения, предмет на посочените в чл. 280, ал. 3, т. 2 и т. 3 ГПК спорове, по които се е произнесъл въззивният съд с акт по същество, са наясно и преди, и при образуването на делото пред първата инстанция, че производството по спора е двуинстанционно и че то без изключения приключва с постановяването на въззивното решение. Преценката на доц. Костов за съответствие на т. 1 на чл. 280, ал. 3 ГПК с Конституцията е разположена в контекста на наведените от вносителя съображения, свързани с ограниченията на достъпа до касационната инстанция при частичните искове. Според него в хипотеза, при която ищецът твърди, че съществува вземане, което е в размер над посочените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК прагове, но предявява иска като частичен и цената на иска е под тези прагове, „правото на касационна жалба на длъжника/ответник като част от конституционното право на правосъдие, чието проявление е правото на защита, уредено в чл. 56 от Конституцията, е дерогирано по волята на кредитора/ищец“. Приема, че подобен резултат е конституционно нетърпим, след като веднъж правото е било признато. По този начин според доц. Костов са нарушени легитимните правни очаквания на длъжника по вземане в общ размер, който надвишава предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК прагове, и спорът му да може да бъде разгледан в рамките на триинстанционен процес (при съобразяване със съществуващия филтър пред касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК).
В правното мнение на д-р Анастас Пунев се посочва, че касационното производство не е уредено като задължителен етап от процеса и липсата на достъп до касационно обжалване сама по себе си не може да послужи като аргумент за противоконституционност на разпоредба, с която то се ограничава за определен вид дела. Като се позовава на практиката на Конституционния съд, според която решението дали да съществува достъп до касационна инстанция е поставено „в зависимост от различни ценности, които законодателно трябва да бъдат защитени“, д-р Пунев прави извод, че самото наличие на достъп до касационната инстанция представлява дискреционен въпрос от компетентността на законодателя.
Мотивите на Конституционния съд
Конституционният съд неколкократно се е произнасял по конституционосъобразността на правната уредба на касационното обжалване в действащия ГПК. В Решение №4/2009 г. по к.д. №4/2009 г. по искане на омбудсмана за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, чл. 284, ал. 3, т. 1 и чл. 288 ГПК Конституционният съд приема, че „[ч]лен 119 от Конституцията изброява видовете съдилища, осъществяващи правораздаването. От него не може да се направи извод, че производството по делата е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции, се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционният съд е изтълкувал разпоредбата на чл. 133 от Конституцията в смисъл, че елементът ,,организацията и дейността на съдилищата“ включва и понятието инстанционност. Оттук и изводът, че с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен“. В Решение №15/2018 г. по к.д. №10/2018 г. по искане на тричленен състав на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в частта „както и при очевидна неправилност“ Конституционният съд приема, че „касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Конституцията не определя броя на съдебните инстанции. Инстанционността е прерогатив на устройственото и процесуалното законодателство, а достъпът до касационната фаза не е абсолютен и може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция въз основа на законово установени критерии за подбор на касационните жалби. Така в мотивите на Решение №27 от 15.10.1998 г. по к.д. №20/1998 г. Конституционният съд, тълкувайки разпоредбата на чл. 124 от Конституцията, овластяваща Върховния касационен съд да осъществява върховен съдебен надзор върху всички съдилища, заключва, че конституционният законодател „има предвид съдилищата, а не че всички дела трябва да бъдат разгледани триинстанционно. В зависимост от различни ценности, които законодателно трябва да бъдат защитени, са възможни изключения от принципно важащата триинстанционна система. Тези изключения не накърняват чл. 124 от Конституцията. Следователно не всяко дело, без каквито и да било изключения, трябва да бъде разгледано и от Върховния касационен съд“.
Правото на касационно обжалване по граждански и търговски дела е такова, каквото е уредено в процесуалния закон, който, както е посочено по-горе, трябва да осигурява равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, както и установяването на истината.
В исторически и сравнителноправен план достъпът до касационно обжалване се регулира по формални критерии: паричната оценка на предмета на делото и рода на делото (правно естество на предмета на делото). Те са основания за недопустимост на касационното обжалване.
Регулирането на допустимостта на касационното обжалване според цената на иска не е дискриминационно, тъй като тя се определя според паричната оценка на имущественото право – предмет на делото, която е еднаква за страните, а не според имущественото им състояние, което може да е различно.
Регулирането на допустимостта на касационното обжалване според рода на делото не ограничава достъпа до съд на страните по тези дела, тъй като законодателят има свободата да прецени производствата по кои дела да уреди като двуинстанционни и по кои дела – като триинстанционни. С това не се накърнява достъпът до съд, а се оптимизира процедурата по защитата на съответния род права. Това не пречи Върховният касационен съд да осъществява надзорната си функция по съответния род дела, тъй като той постановява тълкувателни решения по всички разрешавани от общите съдилища правни въпроси и така осигурява точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, както и развитието на правото и по въпросите, обуславящи решенията по дела, които са изключени от касационно обжалване според рода им (Тълкувателно решение №2/2005 по к.д. №9/2004 г.).
Действащият ГПК въведе възможността ВКС да осъществява подбор (селекция) на делата за касационна проверка по съдържателния критерий наличие на материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ обжалвания акт, който въпрос има значение за точното прилагане на закона от всички съдилища (т.е. за уеднаквяване на съдебната практика) и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване. Тези основания съчетават правосъдната с надзорната функция на Върховния касационен съд, тъй като създават яснота за значението на всяко решение по касационна жалба за уеднаквяването на съдебната практика и за развитието на правото. Уредените в закона критерии за подбор позволяват всички преграждащи и крайни актове на въззивните съдилища да преминават през касационна проверка за наличието на пороци. Прилагането на този съдържателен критерий обаче не е от естество да изключи приложимостта на традиционните формални критерии, тъй като натовареността на касационната инстанция се определя не само от броя на допуснатите до разглеждане касационни жалби, но и от броя на постъпилите и подлежащи на подбор (селекция) касационни жалби. Възможността Касационният съд да осъществява подбор на делата за касационна проверка по критерия наличие на обуславящ обжалвания акт материалноправен или процесуалноправен въпрос, който има значение за точното прилагане на закона от всички съдилища и за развитието на правото, не изключва приложимост на другите критерии – според паричната оценка на предмета и според рода на делото, тъй като гарантираният от Конституцията достъп до съд не включва разглеждането на всяко дело от всички съдебни инстанции.
Определянето на допустимостта на касационното обжалване според паричната оценка на предмета и според рода на делото, съчетано с подбора на делата, не е противоконституционно, тъй като касационното обжалване е предназначено не да осигури достъпа на всички или на преобладаващия вид и брой дела до касационната инстанция, а да осигури законосъобразното решаване на делата, съчетано с изискването за разумен срок.
Що се отнася до значението на оспорените ограничения на възможността за касационно обжалване при частичните искове, следва да се отбележи, че въпросите относно възможността съдебното решение да разпростре действието си и по отношение на трети лица са предмет на законодателството, докато въпросите относно възможността съдебното решение да разпростре действието си и извън предмета на делото са проблем на съдебната практика.
Особеното мнение на конституционния съдия Соня Янкулова
Според Соня Янкулова оспорената разпоредба на ал. 3 на чл. 280 ГПК установява абсолютни ограничения за достъп до касационно обжалване. Въвеждането на разпоредба на ал. 3 започва през 2010 г. с изменение на съществуващата ал. 2, която установява абсолютно ограничение за достъпа до касационно обжалване на решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. независимо дали са граждански или търговски, като въвежда ограничение за достъпа до касационно обжалване на решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. През 2015 г. разпоредбата претърпява ново изменение и в нея са включени цели правни институти и определени видове спорове, като е увеличена цената на иска по търговски дела на 20 000 лв. Оспореното съдържание на ал. 3 е в резултат на изменение през 2017 г. Този факт, сам по себе си показва, че разпоредбата не е елемент от първоначалната концепция на законодателя за уреждане на основанията за достъп до касационно обжалване, обусловили в значителна степен приемането на новия Граждански процесуален кодекс. С първоначалната редакция на разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК законодателят установи селективния подбор за достъп до касационно обжалване и прие, че не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. независимо дали са граждански или търговски. С измененията от 2010 г., 2015 г. и 2017 г. законодателят обективно въведе четири режима на допустимост на касационното обжалване, основани на принципно различна логика – селективен подбор (чл. 288, ал. 1 ГПК), порок на обжалваното съдебно решение (вероятна нищожност или недопустимост или очевидна неправилност; чл. 288, ал. 2 ГПК), цена на иска (различна за граждански и търговски дела) и род на делото (чл. 288, ал. 3, т. 1, 2 и 3 ГПК). От мотивите на законодателя за приемане на кодекса и за последвалите изменения на чл. 280 ГПК е установимо следното за ограничаването на достъпа до касационно обжалване:
В т. 7 на мотивите за приемане на кодекса се сочи, че „[с]поред досегашната уредба възможността за касационно обжалване се ограничава по две линии: чрез изключването на определени родове дела и чрез изключването на дела според величината на интереса“. Основанието за изключване на определени родове дела, и размерът на цената на иска явно са приети от законодателя за несъответни на конституционната функция на Върховния касационен съд, поради което са заменени със селективен достъп до касация и праг на обжалваем интерес 1000 лв. независимо от вида на делото (гражданско или търговско). През 2010 г. мотивът на законодателя за промяната е: „необходимостта от една страна от провеждане на касационния контрол по отношение на спорове с по-висок интерес, а от друга страна преодоляването на прекомерния брой постъпления, възпрепятстващи ВКС да реализира основната си функция по уеднаквяване на съдебната практика чрез задължително тълкуване по реда на чл. 124 ЗСВ и чл. 291 ГПК“. През 2015 г. именно изоставените от отменения кодекс две основания за ограничаване на достъпа до касационно обжалване са възстановени с мотива „[з]а да се разтовари Търговската колегия на ВКС“ и поради приемането, че „за определени видове [граждански] дела с по-малка правна сложност“ достъпа до касация не е необходим (т. 2 от ал. 3 на чл. 280 ГПК). Само две години след приемане през 2015 г. на измененията в ал. 2 (сегашна ал. 3), през 2017 г., част от включените в т. 2 на чл. 280, ал. 2 ГПК (сегашна т. 2 на ал. 3) производства по Семейния кодекс са извадени от забраната за касационно обжалване с мотива, че „касационното разглеждане на исковете, свързани с упражняването на родителски права, е от изключително значение за точното прилагане на закона и развитието на правото“. И в същата 2017 г. е добавено и ново основание за касационно обжалване – „при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“.
От така осъществения законодателен процес, при приемане на кодекса и при неговите последващи изменения, в т. ч. и тези, чрез които е въведена и изменена оспорената разпоредба, се установява, че вместо съществуващия до приемането на новия кодекс достъп до касационно обжалване, основан на вида на спора и цена на иска, сега ограничаването е на основание и на вида на спора, и на цената на иска, и на порока на съдебния акт, и на селективен подбор, което значи значително разширяване на ограниченията за достъпа до касационно обжалване, при единствено изводима от мотивите на законодателя цел – създаване на предпоставки Върховният касационен съд да „реализира основната си функция по уеднаквяване на съдебната практика чрез задължително тълкуване“.
Тази цел следва да се посочи, че намери своето обосноваване и в практиката на Конституционния съд (Решение №16/1998 г. по к.д. №7/1998 г.; Решение №207/1998 г. по к.д. №20/1998 г.; Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г. с приемането, че „върховен надзор се осъществява чрез инстанционната компетентност на съда, но с по-голяма значимост, чрез издаване на нарочни актове за тълкуване на законите, които са задължителни за съдилищата“, както и че законодателят може „да стеснява кръга на тези актове, подлежащи на обжалване пред ВКС, с което да облекчи съда от прекомерна натовареност с дела, за да може да осъществява тълкувателното си правомощие по чл. 124 от Конституцията“; Решение №5/2019 г. по к.д. №12/2018 г. изрично по отношение на идентичната функция на Върховния административен съд).
Не подлежи на съмнение, че Конституцията не гарантира касационно обжалване по всяко едно съдебно дело, каквато е и трайната практика на Конституционния съд (Решение №16/1998 г. по к.д. №7/1998г.; Решение №27/1998 г. по к.д. №20/1998 г.; Решение №9/2002 г. по к.д. №15/2002 г.; Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г.; Решение №4/2009 г. по к.д. №4/2009 г.; Решение №15/2018 г. по к.д. №10/2018 г.), както и че достъпът до касационно обжалване е и следва да бъде обвързан и с критерии от публичен интерес, защото ресурсите на правосъдието не са безгранични. За да бъде ефективно правосъдието трябва да бъде съобразено с обективните възможности на държавата и с целта, заради която в Конституцията изрично е установена възможността за триинстанционно съдебно производство и е създаден Върховният касационен съд. Но доколкото конституционният законодател не установява изрично ограничения за достъпа до касационно обжалване, а се ограничава с установяване на функцията на Върховния касационен съд, обикновеният законодател трябва да съобрази установените от него ограничения с конституционните ценности и с гарантиране на конституционните права на гражданите.
С оглед на това въпросът по настоящото дело е кои са конституционните ценности, за защита на които законодателят е допуснал оспорените изключения от достъпа до касационно обжалване и наложените ограничения на достъпа до касационно обжалване пропорционални ли са (подходящи, необходими и съразмерни) на гарантираните от Конституцията права на гражданите и правомощия на Върховния касационен съд?
В решението Конституционният съд прие, че „правото на касационно обжалване по граждански и търговски дела е такова, каквото е уредено в процесуалния закон“, както и че „законодателят има свободата да прецени производствата по кои дела да уреди като двуинстационни и по кои дела – като триинстанционни“. Това значи, че за Конституционния съд законодателят не е ограничен от каквото и да било (конституционно установени ценности и/или права на гражданите) при уредбата на основанията за достъп до касационно обжалване. Тогава се поставя въпросът защо изобщо конституционният законодател е установил касационното обжалване чрез изричното формулиране на наименованието на върховния съд, който има за предмет осъществяването на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (чл. 124 от Конституцията) и чрез установяването, че правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд и другите посочени в чл. 119, ал. 1 от Конституцията съдилища?
Разбирането на Конституционния съд за предимството на „тълкувателната функция“ на Върховния касационен съд намери проявление и в настоящото решение с приемането, че с оспорените разпоредби „не се накърнява достъпа до съд, а се оптимизира процедурата по защитата на съответния род права“, защото „[т]ова не пречи на Върховния касационен съд да осъществява надзорната си функция по съответния род дела, тъй като той постановява тълкувателни решения по всички разрешавани от общите съдилища правни въпроси и така осигурява точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, както и развитие на правото и по въпросите обуславящи решенията по дела, които са изключени от касационно обжалване според рода им“.
Това разбиране на Конституционния съд е несъответно на Конституцията. В Глава шеста „Съдебна власт“ на Конституцията, конституционният законодател е дефинирал ясно функциите на съдебната власт (чл. 117, ал. 1), както и факта, че съдилищата, в т.ч. и върховните, осъществяват правораздаване (чл. 119, ал. 1). Това е тяхната основна функция, за това те са създадени. От факта, че Конституционният съд в Тълкувателно решение №2/2005 г. по к.д. №9/2004 г. приема, че „компетентността на ВКС не се изчерпва с неговата касационна функция, а му е възложено единствено на него, наред с основната правораздавателна дейност, да осъществява правомощията си по чл. 124 от Конституцията за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища и със своята тълкувателна дейност“ не следва, че осигуряването на тълкувателната дейност на върховните съдилища трябва да става за сметка на тяхната правораздавателна дейност или че тълкувателната им дейност има конституционно установен приоритет пред тяхната правораздавателна дейност, поради което се явява конституционно основание за ограничаване на достъпа до касационно обжалване.
Не тълкувателната дейност на върховните съдилища, изведена чрез тълкуване от Конституционния съд (историческите аналогии не винаги са в подкрепа, защото например съгласно чл. 161 от Закона за устройство на съдилищата от 1883 г. „Касационният съд не разглежда делата по същество, но отменява решенията и присъдите когато намери повод за това и чрез своите решения по делата съхранява единството в тълкуването и прилагането на законите във всички съдилища в Княжеството“), а правораздавателната дейност на двете върховни съдилища, основана на критерии, които позволяват „надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“ е същността на дейността им. Дори и да приемем, че двете върховни съдилища осъществяват абстрактна тълкувателна дейност, изведена от чл. 124 и 125, ал. 1 на Конституцията, тази им дейност в никакъв случай не може да има предимство пред тяхната конституционно установена правораздавателна дейност (чл. 119, ал. 1 от Конституцията), защото и върховните съдилища са създадени да правораздават, а не основно и преимуществено да осъществяват абстрактно тълкуване.
„Освобождаването“, „разтоварването“, „облекчаването“ на върховните съдилища от единствената им конституционно установена функция – да правораздават, както и оптимизирането „на процедурата по защитата на съответния род права“, което не е пречка „Върховният касационен съд да осъществява надзорната си функция по съответния род дела“ не може да бъде легитимна цел за ограничаване на достъпа до касационно обжалване. Такава цел може да бъде справедливостта, в нейното широко разбиране като императив за съда да установи истината (чл. 121, ал. 2 от Конституцията), като изискване за пропорционалност и за своевременно решаване на делата.
Приетата от Конституционния съд свобода на законодателя за ограничаване на достъпа до касационно обжалване и липсата на конституционно оправдана цел –дефинирана и приета от законодателя или която да може да се изведе от съдържанието на оспорените разпоредби и/или от мотивите за тяхното приемане, не позволява извод, че избраните от законодателя средства за ограничаване на касационното обжалване са подходящи, необходими и съразмерни. Напротив. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК противоречи на чл. 124 от Конституцията, която възлага на Върховния касационен съд надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Абсолютните основания за ограничаване на достъпа до касационно обжалване, основани на ratio materiae и ratio valoris, фактически лишават Върховния касационен съд от възможността да разгледа съдебен спор с цена на иска под посочената или с предмет от посочените род дела, независимо от факта, че този спор би могъл да бъде решен в противоречие със задължителната му практика, с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или че е от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. По този начин не се гарантира правна сигурност, единство на правния ред, точно и еднакво прилагане на закона като гаранция за справедливост. За абсолютното основание за ограничаване на достъпа до касационно обжалване – ratio valoris, не е налице дори една единствена дума в мотивите на който и да е от законопроектите, чрез които ограничението е въведено, в т.ч. и относно установената разлика между граждански и търговски дела. Дискрецията на законодателя да въвежда ограничения в правата на гражданите най-малкото трябва да е сериозно аргументирана, защото само така може да се извърши ефективна проверка за пропорционалността на въведеното ограничение на права на гражданите спрямо конституционната функция на Върховния касационен съд и публичния интерес.
Становище на Борислав Белазелков
Борислав Белазелков подкрепя диспозитива на решението, но не подкрепя част от неговите мотиви. В решението се приема, че законодателят е свободен в преценката си да определи съдържанието на правото на касационно обжалване, тъй като Конституцията посочва видовете съдилища, осъществяващи правораздаването, но от това не следва, че производството по делата е задължително триинстанционно. Определянето на допустимостта на касационното обжалване по критериите: парична оценка на предмета и род на делото, съчетано с правила за подбор на делата не е противоконституционно, тъй като касационното обжалване е предназначено не да осигури достъпа на всички или на преобладаващия вид и брой дела до касационната инстанция, а да осигури законосъобразното решаване на делата, съчетано с изискването за разумен срок. Противоконституционността на оспорената разпоредба обаче се претендира не само защото недопустимостта на касационното обжалване, основано на паричната оценка на предмета на делото се счита дискриминационно, а недопустимостта на обжалването според предмета на делото се счита ограничение на правото на страните по тези дела на достъп до съд; но и защото едновременното приложение на факултативен достъп до касация (чл. 280, ал. 1 ГПК) и на абсолютни ограничения на юрисдикцията на ВКС (чл. 280, ал. 3 ГПК) не е конституционно допустимо, защото те прекомерно и непропорционално ограничават правото на защита. Конституцията не съдържа правна уредба на правото на касационно обжалване. Уреждането на тази материя е предоставено на законодателя, но създадената от него правна уредба не може да бъде произволна. Законодателят не може да уреди право на касационно обжалване на всички преграждащи и крайни актове на въззивните съдилища, защото това би блокирало цялата съдебна система. Той не би могъл също да изключи всички тези актове от касационно обжалване, тъй като това би ликвидирало правосъдната функция на Върховния касационен съд (ВКС). Мярката, която би трябвало да търси законодателят, за да спази конституционните изисквания, е правилното съчетаване на правосъдната и надзорната функции на ВКС. Върховният касационен съд осъществява възложената му от Конституцията функция да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (надзорна функция), като я съчетава с изпълнението на правосъдната си функция – да обезпечава безпорочното решаване на делата, като разглежда касационни жалби, молби за отмяна на влезли в сила съдебни актове и искове за оспорване на арбитражни решения, както и като постановява тълкувателни решения. Обществената практика показва, че многочислената висша съдебна юрисдикция, претоварена с разглеждането на многобройни касационни жалби не просто е възпрепятствана да уеднаквява съдебната практика, но се превръща тя самата в източник на противоречива практика. Легитимната цел на законодателя при уреждането на правото на касационно обжалване е да предостави необходимия ресурс на ВКС да осъществява пълноценно специфичната си функция – надзорната наред с неговата правосъдна функция. Законовата уредба на допустимостта на касационното обжалване с отчитане на размера на паричната оценка на предмета и на рода на делото, съчетана с възможността ВКС да осъществява подбор на делата, които да допусне до касационно обжалване не е непропорционална, тъй като касационното обжалване на е предназначено да осигури достъпа на всички или на преобладаващия вид и брой дела до касация, а обратното – да сведе достъпа на делата до касационно обжалване до оптимален размер, така че касационният съд не само да разглежда разумен брой дела, но и да осъществява подбор по разумен брой касационни жалби. Извършването на подбор от ВКС съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК позволява касационното обжалване на всички преграждащи и крайни актове на въззивните съдилища. Премахването на формалните критерии за допустимост на касационното обжалване според паричната оценка на предмета и според рода на делото би довело да претоварването на ВКС с много по-голям брой касационни жалби, което е предпоставка по-голяма част от противоречивата съдебна практика да изхожда от самия ВКС. Това би компрометирало неговата надзорна функция.