25 август 2026 г. (допълнена)
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България да плати рекорден размер на обезщетения на цели семейства, поставени в тежка ситуация от действията на държавните и общинските власти. Решението на съда по делото „Алексиева и други срещу България“ от днес, с мотиви на почти 100 стр., присъжда по десет хиляди евро за всеки от пострадалите общо 56 жалбоподатели по делото. Отделно от бюджета ще се похарчат и 18 000 евро за разноските по делото. През 2023 г. събарянето на ромските къщи остави без дом десетки роми, включително малки деца, възрастни хора и хора с увреждания. Те са наследници на роми от София, които до средата на 50-те години са живели край река Владайска, близо до кв. Орландовци. В средата на 50-те години техните къщи са наводнени и тогавашните управници ги преместват на терен, на който с държавни средства са им построени дървени бараки, в които семействата и техните наследници живеят. В средата на 70-те години бараките прогниват и ромите построяват на тяхно място малки тухлени къщи, които са регистрирани на двата адреса. На тези адреси в течение на няколко десетилетия са живели предците на жалбоподателите по делото „Алексиева“ и самите те, докато през 2023 г. не са прокудени, след като къщите им са унищожени в рамките на часове.
56-мата жалбоподатели по делото са представлявани от адв. Диана Драгиева. Ето как тя коментира случая в профила си във Фейсбук:
560 000 евро обезщетения ще заплати България за събарянето на ромските къщи в Орландовци през 2023 г.
Днес излезе решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Алексиева и др. срещу България“, заведено от 56 останали без дом български роми през лятото на 2023 г., на които бях адвокат.
Това е едно от най-тежките дела, които съм водила досега. И не само заради броя на жалбоподателите – въпреки мъчната организация, координирането, комуникацията и хилядите страници документи. Само усилията да изкопча заповедите за събаряне на къщите от чиновниците от НАГ и район „Сердика“ (по това време районен кмет беше Тодор Кръстев, а началник на контрола на строителството – Анатоли Киров) си бяха достойни за сюжет на Кафка. Но не това беше най-тежкото.
Става дума за хората, загубили домовете си, стоящи онемели и безпомощни сред развалините на домовете си, като след земетресение или бомбардировки. За босите деца, обикалящи развалините сред счупените си вещи.
Става дума за безсилието пред твърдоглавието на общинските чиновници, съдиите, прокурори – всички те, забили нос в бумаги, членове и алинеи, не понечиха да погледнат нагоре и да видят тези хора и реалните измерения на своите решения, постановления, заповеди и обявления.
Обезщетението може да звучи стряскащо, като обща сума, но то няма как да компенсира кошмара, през който минаха тези хора. При това животът им и преди да съборят къщите им не е бил никак лесен.
И накрая, най-важното: някой конкретен чиновник ще понесе ли някаква отговорност, за да не се повтаря това бедствие отново и отново. Има начини да се противодейства на незаконното и опасно строителство, и без да се оставят бездомни и съсипани човеци след багерите.
