19 май 2026 г.
Конституционният съд образува конституционно дело № 11/2026 г. по искане за установяване противоконституционност на чл. 53, ал. 1, б. „а“ от Наказателния кодекс. Разпоредбата гласи:
Независимо от наказателната отговорност отнема се в полза на държавата: а) (доп. – ДВ, бр. 7 от 2019 г., бр. 61 от 2025 г., в сила от 31.01.2026 г., изм., бр. 32 от 2026 г.) имуществото, което е собственост на виновния и е било предназначено или послужило за извършване на умишлено престъпление; когато имуществото липсва или е отчуждено, присъжда се неговата равностойност.
Искането е подадено от съдия Д. Кирилов от Районен съд – Плевен. А съображенията му да сезира Конституционния съд са следните:
Законодателят вменява на съда задължението, независимо от наказателната отговорност да отнема в полза на държавата имуществото, което принадлежи на виновния и е било предназначено или послужило за извършване на умишлено престъпление – чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК— тази норма е в сила от 31.01.2026 г. По конкретното дело, което разглежда съдът, вината на обвиняемия е доказана по делото безспорно по силата на сключено между страните и одобрено от съда споразумение, което има последиците на влязла в сила присъда. Установено е, че вещите послужили за извършване на престъплението – моторно превозно средство и ремарке за лек автомобил са собственост на обвиняемия. В този смисъл са налице предпоставките на чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК, за отнемане на посочените вещи. Според съдия Кирилов обаче ако отнеме в полза на държавата вещите послужили за извършване на престъплението, ще игнорира практиката на Конституционния съд за допустимо ограничаване на правата, в конкретния случай на правото на неприкосновеност на частната собственост, което да прави отнемането й „съразмерни с характера на защитавания интерес (решение № 20/1998 г. по к. д. № 16/1998 г., решение № 7/1996 г. по к. д. № 1 /1996). Макар и в досъдебното производство да не е изследван въпроса за стойността на вещите, чието отнемане се иска и съдът в производството по чл.
306, ал.1, т.1 от НПК да не може да търси посредством назначаването на съдебно-оценителна експертиза установяване на тяхната стойност, житейски логично е, че тя многократно надвишава стойността на отнетите и впоследствие възстановени с изплащането на 400 лв. вещи предмет на
престъплението. Налице е несъразмерност между тежестта на извършеното престъпление, с оглед стойността на вещите предмет на престъплението, възстановяването на причинените имуществени вреди, наложеното наказание от една страна и от друга страна навлизането в имуществената сфера на виновния, като съдът е лишен от възможността да прецени и прецизира
необходимостта от приложението на чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК, поради императивния характер на прилагането й. Сезиращият съд, счита че тази мярка на държавна принуда не подлежи на съдебен контрол, освен за наличието на предпоставките за приложението й (доказана вина и право на собственост или присъждане на равностойност). За разлика от наказанията, предвидени в разпоредбите на чл. 38–52 от НК и възможностите за тяхната индивидуализация, налагането на мярката по чл. 53, ал. 1, б. „а“ не подлежи на каквато и да било преценка по смисъла на чл. 36 от НК. Тя с следва да бъде приложена не само по отношение на пълнолетни осъдени лица, а и по отношение на непълнолетни виновни извършители на престъпление, носители на правото на собственост.
Съгласно чл. 117, ал. 2 от Конституцията (КРБ) съдът е основен носител на съдебната власт, като само съдилищата правораздават (чл. 119 от КРБ). В изпълнение на тази своя функция – да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостно установения в страната правов ред – съдът налага предвидените в разпоредбата в НК наказания. Мярката по чл. 53, ал.1, б. „а“ НК противоречи на чл. 119, ал. 1 КРБ, тъй като при прилагането ѝ съдът е лишен от каквото и да било възможност за индивидуализация и съразмерност, на които принципи е основана наказателната доктрина.
Съгласно практиката на ЕСПЧ намесата в правото следва да съответства на „належаща обществена потребност“, за да се приеме за необходима в едно демократично общество, а
такава потребност съществува, когато основанията, които я оправдават, са на първо място релевантни и на следващо място – достатъчни и намесата е пропорционална на преследваната със закона легитимна цел. Според ЕСПЧ „идеята за необходимост предполага намеса, която съответства на належаща обществена потребност и по-специално да е пропорционална на
преследваната легитимна цел (делото Olsson срещу Швеция). Съдът е указал с решението по делото Handyside срещу Обединеното кралство, че за да бъде ограничението на правото обосновано и намесата на държавата в него пропорционална на легитимната цел, правото на държавата за намеса следва да е упражнено от нейните органи при надлежно разглеждане на елементите на правото по Конвенцията и оценка на мотивите за намесата в него и при
доказателства за осъществен процес на балансиране на конкуриращите се интереси. Съдът е установил нарушение на КЗПЧОС, поради липса на сериозна балансираща оценка, относно ограниченото право по Конвенцията и конкуриращият обществен интерес, посочен от държавата за намесата й в правото – делата Hirst v. UK 2 и Dickson v. UK.
Сезиращият съд счита, че оспорената разпоредба на чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК несъответства на „належаща обществена потребност“ в конкретния казус, който е поставен за разглеждане пред него, но поради императивността на разпоредбата е лишен от възможността за преценка. Посочените тълкувателни разяснения на ЕСПЧ налагат извода, че посочената разпоредба е в нарушение на изискванията на Европейската конвенция за защита правата на човека. Конституционният съд е подчертавал, че предвидените в закона случаи на ограничаване на основни права, изрично очертани в Конституцията трябва да имат достатъчно основателни и сериозни причини – Решение на КС № 9/98 г. по к. д. № 6/98 г. Оспорената разпоредба на чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК е национална правна норма, която не попада в обхвата на компетентността на Съюза, така както са определени в договорите и не представлява мярка по прилагането на правото на ЕС.