1 октомври 2025 г.
През последните месеци задържането в ареста на политици от опозицията – кмета на Варна Благомир Коцев и заместник-кмета на София Никола Барбутов, по обвинения в корупция, за пореден път повдигнаха сериозни въпроси относно поведението на съда, прокуратурата, адвокатите, Висшия съдебен съвет (ВСС), Антикорупционната комисия (КПК), неправителствените организации и медиите. Медии, НПО и адвокати анализират и задават въпроси, а институциите вместо да отговорят на тези въпроси, мълчат или, както постъпи Съдийската колегия на ВСС, призовават обществото да има сляпа „вяра във върховенството на закона“.
В поредица от публикации Електронен съдник разглежда основните проблеми, рецидивиращи в посочените производства, които са констатирани отдавна, но остават да зеят като язви в съдебната ни система. Такива са проблемите със злоупотребата със следствената тайна, отводите, командироването в съдебната система. Тревожна е тенденцията, че институциите, а и много професионалисти от системата, отказват да дискутират същината на тези проблеми.
В тази публикация ще разгледаме как българският съд съобразява международните стандарти при прилагане критериите за оценка на необходимостта от налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Съдебните актове по този вид производства не се публикуват, което затруднява анализа на тяхното съдържание и оценката за спазването на международните стандарти от съда и прокуратурата. Задържането на кмета на Варна Благомир Коцев и зам.-кмета на Столична община Никола Барбутов (и двамата от опозиционната партия „Продължаваме промяната – Демократична България“), предизвика бурни реакции в обществото. Поради това Софийски градски съд открехна малко завесата, като публикува пълния протокол от заседанието по разглеждане на мярката на варненския кмет. При второто производство по жалбата му срещу мярката публично стана и определението, с което СГС го остави за постоянно в ареста (публикувано в лекс.бг). Тези актове позволяват анализ на дейността на прокурорите и съда по прилагане закона и стандартите по защита правата на човека.
Приложимите правни стандарти накратко
Както Конституционният съд посочва в мотивите на решението си по к. д. № 12/2021 г. Конституцията допуска ограничаване на правото на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30, ал. 1) в случаите на задържане при условия и по ред, определени със закон (чл. 30, ал. 2). Валидни са общите предпоставки за допустимост на ограничението на всяко основно право, а именно – да е уредено в закон, да е насочено към обезпечаване на съществени конституционно признати блага (т. е. да е оправдано от легитимна цел), да е съразмерно (пропорционално) на съществуващата опасност за обекта на защита и не на последно място – да е осигурен достъп до ефективен съдебен контрол (Решение № 11 от 2016 г. по к. д. № 7/2016 г.). Правото на лична свобода и неприкосновеност на всеки е скрепено и с конституционното право на адвокатска защита в случай на започване на наказателна процедура срещу него от момента на задържането или привличането му като обвиняем (чл. 30, ал. 4 от Конституцията). Поверителното упражняване на правото на адвокатска защита се ползва със специална конституционна закрила (чл. 30, ал. 5 от Основния закон). Европейският правен стандарт по чл. 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенцията) и международният правен стандарт по чл. 9 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП, Пакта) също допускат ограничаване на правото на свобода в съответствие с процедури, предвидени от закона, като Конвенцията изчерпателно посочва в чл. 5, § 1, букви от „а“ до „f“ допустимите хипотези за това. Правото на защита (чл. 56 от Конституцията), в това число и съдебна (чл. 122 от Конституцията), е основно, всеобщо и лично право на гражданите, то е средство за защита на други техни нарушени или застрашени права или законни интереси и тяхна гаранция (Решение № 3 от 1994 г. по к. д. № 1/1994 г., Решение № 11 от 1998 г. по к. д. № 10/1998 г., Решение № 4 от 2012 г. по к. д. № 14/2011 г). Процесуалните гаранции за правата на човека имат първостепенно значение, което за личността може да се окаже практически по-важно от самото материално право. Конституционният съд изрично е приемал, че стандартите относно правото на достъп до съд като част от правото на защита, прилагани в България, не могат да бъдат по-ниски в сравнение с установените международни стандарти (Решение № 3 от 2011 г. по к. д. № 19/2010 г., Решение № 1 от 2012 г. по к. д. № 10/2011 г.). Поради това конституционният законодател е приел, че най-важните процедурни гаранции са иманентно присъщи на правото на лична свобода и неприкосновеност, както то е регламентирано в чл. 30 от Конституцията. Процедурите на национално ниво трябва да се подчиняват на изискванията на принципа на правовата държава и на водещите международни стандарти за защита на основните права, приети от българската държава. Между тях и съответните конституционни разпоредби няма същностно противоречие. Напротив, те са в синхрон, взаимно се обогатяват и образуват общ инструментариум за защита на правото на лична свобода и неприкосновеност.
Съгласно Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), за да се постанови задържане под стража, освен обосновано предположение за извършено от обвиняемият престъпление, следва да е налице една от двете предпоставки (опасности): опасност от извършване на друго престъпление или опасност от укриване (чл. 63 НПК). Опасността от повторно извършване на престъпление е най-често срещаното основание за налагане на мярка за неотклонение задържане под стража. На второ място по честота е рискът от укриване. Тези две основания – опасности често се ползват от прокуратурата взаимозаменяемо, като изборът на едно от тях е обусловен от това кое е по-лесно да се докаже или по-трудно да се оспори в съда.
Член 5 (3) от ЕКПЧ гарантира на лицата, арестувани или задържани по подозрение в извършване на престъпление, защита срещу всякакво произволно или необосновано лишаване от свобода (Aquilina v. Malta, § 47; Stephens v. Malta, § 52). Съдебният контрол върху намесата на изпълнителната власт в правото на свобода на личността е съществена характеристика на гаранцията, заложена в член 5 (3) (Brogan and others v. the United Kingdom, § 58; Pantea v. Romania, § 236; Асенов и други срещу България, § 146). Съдебният контрол служи за осигуряване на ефективни гаранции срещу злоупотребата с правомощията, предоставени на служителите на правоприлагащите органи или други органи за целите, които следва да бъдат строго ограничени и да се упражняват стриктно в съответствие с предписаните процедури (Ladent v. Poland, § 72). Националните съдебни органи трябва, отчитайки презумпцията за невиновност, да разгледат всички факти, които подкрепят или опровергават съществуването на обществен интерес, оправдаващо отклонение от правилото в член 5, и които трябва да изложат в своите решения по молбите за освобождаване. Наличието на основателно подозрение за извършено престъпление е условие sine qua non за валидността на задържането. Това подозрение обаче не е достатъчно и органите трябва да представят и други релевантни и достатъчни основания, за да обосноват задържането (Merabishvili v. Georgia [GC], 2017, § 222, and Buzadji v. the Republic of Moldova [GC], 2016, § 102).
Според препоръките на Комитета на министрите към Съвета на Европа, едно лице може да бъде задържано под стража, само когато едновременно са изпълнени следните четири условия1:
a. съществува основателно подозрение, че той или тя е извършил престъпление; и
б. има съществени причини да се смята, че, ако бъде освободен, той или тя би се укрил, или (II) извърши тежко престъпление, или (III) се намеси в хода на съдебния процес, или (IV) представлява сериозна заплаха за обществения ред; и
в. няма възможност за използване на алтернативни мерки, с които да се обезвредят опасностите по т. б ; и
г. задържането е стъпка, предприета като част от наказателния процес.
За установяване съществуването на някоя от опасностите (от укриване, извършване престъпление, намеса в процеса, заплаха за обществения ред) съдебните органи прилагат обективни критерии. Те включват още и анализ за възможностите тези опасности да бъдат неутрализирани чрез използване на алтернативна мярка – напр. „домашен арест“.
Тежестта на установяване на значителния риск и невъзможността той да бъда разсеян с алтернативна по-лека мярка лежи върху органа, провеждащ наказателното преследване – прокурора.
Определянето на всеки риск се основава на индивидуалните обстоятелства по случая, но специално внимание трябва да се обърне на:
a. естеството и сериозността на предполагаемото престъпление;
б. наказанието, което вероятно ще бъде понесено в случай на осъдителна присъда;
в. възрастта, здравословно състояние, характер, минало, лични и социални обстоятелства на съответното лице и по-специално неговите връзки с общността; и
г. поведението на заинтересованото лице, по-специално как той или тя е изпълнил/а задълженията, които може да са му/ѝ били наложени в хода на предишни наказателни производства.
Когато е възможно, задържането под стража трябва да се избягва в случаите на предполагаеми нарушители, които носят основната отговорност за грижата за малки деца.
Нещо повече, дори в края на краищата повдигнатите обвинения да се окажат основателни, а задържаните лица – признати за виновни, това не може да отмени тяхното изначално право на презумпция за невиновност до доказване на вината им в съответствие със закона (вж. решенията на ЕСПЧ по делата Matijašević v. Serbia, § 49; Nešťák v. Slovakia, § 90, относно продължаването на предварителното задържане под стража).
Анализ на определенията на СГС
При първоначалното гледане на мярката на 16 юли 2025 г., в пледоариите си пред съда прокурор Иванов твърди, че е налице „опасност от извършване на престъпления от обвиняемите лица, доколкото обв. Коцев, обв. Стефанов и обв. Кателиев заемат длъжности, които могат да окажат влияние върху разпитаните свидетели, включително и обв. Маринов от своя страна, който е осъждан за извършено престъпление от общ характер„, а прокурор Кокоев – че „съществува реална опасност при определяне на МНО, различна от „задържане под стража“, обвиняемите да извършат друго престъпление. Това се извлича от изключително високата степен на обществена опасност на извършителите, доколкото се касае за координирано, корупционно поведение от длъжностно лице – общински кмет в лицето на обв. Коцев, и на общински съветници в лицето на обв. Стефанов и обв. Кателиев, и бизнесмен, изпълняващ множество обществени поръчки чрез своята фирма в Община Варна в лицето на обв. Маринов„. Според прокурор Кокоев „обвиняемите разполагат със сериозни възможности за влияние върху служители в Община Варна и е налице реална опасност за окажат въздействие върху тях, с цел да попречат да бъде установена обективната истина по този начин да избегнат наказателна отговорност„.
По данни от адвокат Ина Лулчева – защитник на Благомир Коцев и на Никола Барбутов, аргументите на прокуратурата относно опасностите от извършване на престъпление са „copy-paste и прокуратурата си ги е написала, и ги казва по всички дела„. По нейните думи при участието й по делото на заместник-кмета на София „абсолютно същото се говореше и там„. За съжаление тези твърдения трудно могат да проверени от външни анализатори, тъй като практиката на съдилищата в производствата по мерки за неотклонение, не се публикува.
Впрочем, аргументацията от пледоарията на адв. Ина Лулчева пред съда заслужава специално внимание:
- По отношение на обоснованото подозрение за престъпление по чл. 321 НК не почива на нито едно доказателство по делото, защото, както и днес прокурорът, максимумът, който може да се установи от твърденията на свидетелката П., че те имали координирани действия, за да получат от нея подкуп. Това може да бъде съучастие, а не ОПГ. Видно от периода, в който тя е съществувала, очевидно не става дума за трайно структурирано сдружение, защото то е съществувало от три месеца, и след като е било насочено към това само да се осигури взимане на подкуп от свидетелката П., очевидно не е, за да се вършат престъпления, а за да се извърши едно престъпление, което обаче не е извършено. Така, че конструкцията и показанията предполагат съучастие в едно престъпление, но съучастниците не могат да отговарят, защото такова престъпление не е извършено.
- Тежестта на престъплението сама по себе си не обосновава опасност, а санкцията е такава, каквато е предвидил законодателят и както е известно никоя санкция не предвижда задължително задържане под стража. Изобщо тезата на прокуратурата, че когато едно лице заема висока длъжност, то той е общественоопасен, може да оказва влияние, води-доведена докрай до извода, че има задължително задържане при лица, които заемат високи държавни постове.
- Не може да се извежда висока степен на обществена опасност само от поста, който заема обвиняемият, който е пряко избран на него;
- Относно предположението за сферите на влияние – Б. Коцев е кмет на гр. Варна и това нещо го характеризира единствено положително, защото той е получил доверието на гражданите на Варна. В момента прокуратурата иска да подмени вота, защото този кмет е от политическа партия, която не се харесва на прокуратурата;
- Общественият интерес може да послужи като основание за първоначалното задържане единствено заради сериозността на престъплението, и когато освобождаването на лицето под гаранция може да предизвика безредици и обществени сътресения. Това е решението по делото Лателие и много други, в които изрично се казва, че арестът никога не може да се обосновава на необходимостта му абстрактно;
- Единствената цел на МНО е да се обезпечи развитието на делото. Това задържане никога не е превантивно, то не може да бъде превантивно, то трябва да бъде доказано от фактите по делото, като чл. 5, § 1, б. „с“ от Конвенцията не разрешава политика на обща превенция, насочена срещу лице, което според властите правилно или погрешно е опасно или склонно да извърши незаконосъобразни действия. Това е по делото Остeндорф срещу Германия, в което се казва, че бъдещо престъпление и твърдението, че може да бъде извършено, трябва да е конкретно, съобразно нормата и то да е от вида на тези, за което лицето е обвинено;
- Практиката на ВКС от периода от 2001 г., по дела по мерки за неотклонение, съгласно която не може да се твърди реална опасност от извършване на престъпление, извън изложените доводи, когато лицето е неосъждано, с постоянен адрес, установена самоличност и няма данни да е затруднявал процеса. Това се решения № 471/2001 г. на 2-ро наказателно, № 432/2001 г. на 3-то наказателно, № 37/2001 г. на 2-ро наказателно, № 381/2001 г. и много други.
- Практиката на ЕСПЧ: по делото Биков срещу Русия съдът посочи, че съдилищата са разглеждали искането във връзка с МНО, като са посочили, че са приели, поради тежестта на обвинението, е налице опасност от укриване и да се попречи на правосъдието, тъй като можело да се окаже натиск върху свидетели. Съдебните решения, казва съдът, не са отишли по-далеч от изброяване на тези основания, като са пропуснали да изложат относими и достатъчни мотиви за доказване на това съществуване. Поради това ЕСПЧ констатира нарушение на чл. 5.
- Практиката на ЕСПЧ: в решението по „Негова срещу Русия“ се казва отново, че тежестта на очакваното наказание може да бъде относимо към оценката на риска, но никога задържането не може да се позовава само на това, и особено в това решение, както и в многото, в които се казва – когато квалификацията, а оттам и наказанието, което може да бъде наложено на жалбоподателя, са определени от прокуратурата, без съдебен контрол.
- Практиката на ЕСПЧ: по делата „Лателие срещу Франция“, „Веенхоф срещу ФРГ“, съдът посочва, че тежестта на наказанието има значение, но ако само опасността от укриване или извършване на престъпление е основание за задържането, съдът трябва да освободи лицето като наложи гаранция, която да гарантира законосъобразното му поведение, като прецени задължително и семейното положение, професията, роднинските и всякакви други връзки.
- Практиката на ЕСПЧ: решението Стайков срещу България от 2021 г. (едно от знаковите дела за Специализирания съд, който създава впечатление, че се завръща), в което се казва, че не може само на базата на декларативните твърдения на прокурора, без факти и при дело, което не е в началната си фаза, да се иска вземането на най-тежката МНО. По делото се установи, то се развива вече много дълго време.
При тези обстоятелства и изложени аргументи, СГС взема мярка за неотклонение задържане под стража за всички обвиняеми, като аргументира наличието на една от опасностите по втория критерий по следния начин: „трайно установена е съдебната практика не само националната такава, но и предвид въведения стандарт от ЕСПЧ, обективиран в произнасянията по делата „Лателие срещу Франция“ и „Томази срещу Франция“, че тежестта на извършеното подозирано престъпление, сериозността на същото, може да бъде възприето като основание за изпълнение на мярка за неотклонение „задържане под стража“ под условие, че същата се явява краткосрочна такава. Такъв според този съдебен състав е конкретният случай. Рискът от извършване на престъпление по отношение на обвиняемите лица е свързан на първо място със сериозността на повдигнатите обвинения и механизма на твърдяната престъпна деятелност, броят на участващите лица и заеманото отговорно служебно положение, данните по делото за наличието на корупционна практика, за което все още няма повдигнато обвинение във връзка с показанията на свидетеля И., данни за упражнен натиск върху повече от едно лице, във връзка с обществени поръчки на територията на община Варна. Всички тези данни дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че в случая е налице реален риск от престъпление в случай на мярка за неотклонение, различна от „задържане под стража“ спрямо обвиняемите лица, като въведеният стандарт в цитираните решения не би се явявал нарушен при краткосрочен срок на задържане спрямо обвиняемите“.
Тълкуването на решението на ЕСПЧ по делото Letellier v. France (Летелие (или Лателие, както е записано в протокола) срещу Франция) по всичко изглежда е довела до противоречиви изводи на защитата, в лицето на адв. Лулчева, и на съда. Това предполага кратък преглед на делото Летелие и решението на ЕСПЧ по него:
Случаят „Летелие“ накратко: Моник Летелие е френска гражданка, майка на осем деца от два брака, разделена с втория си съпруг, г-н Мерди. Той е убит на 6 юли 1985 г. от изстрел, произведен от кола. Свидетел е записал регистрационния номер на превозното средство и в същия ден полицията задържа г-н Жерар Моасан, у когото е намерена помпена пушка. Той признава, че е произвел изстрела, но заявява, че е действал по указания на Моник Летелие. Твърди, че тя се е съгласила да плати, на него и негов приятел, сумата от 40 000 френски франка за убийството на съпруга ѝ и че му е дала аванс от 2000 франка за закупуването на оръжието. На 8 юли 1985 г., разследващият съдия обвинява жалбоподателката в съучастие в убийство и я поставя под стража. През декември жалбоподателката иска да бъде освободена, тъй като разполага с всички необходими гаранции, за да се яви на съд: домът ѝ, бизнесът, който управлява самостоятелно, и осемте ѝ деца, някои от които все още са на нейна издръжка. Тя е освободена от разследващия съдия, като е поставена под съдебен надзор – да не излиза извън определени териториални граници без предварително разрешение, да се явява при него веднъж седмично в определен ден и час, да се явява пред него, когато бъде призована, да спазва ограниченията, отнасящи се до служебните ѝ дейности, и да се въздържа от приемане на посещения или срещи с четири посочени лица, както и от осъществяване на какъвто и да е контакт с тях по какъвто и да е начин. Само месец по-късно, по жалба на поркурора, г-жа Летелие е върната в ареста, с мотиви, че разследванията продължават и е необходимо да се предотврати всяко действие, което може да попречи на установяването на истината; предвид строгостта на наказанието, на което подлежи, има опасения, че тя може да опита да избегне повдигнатото срещу нея наказателно преследване; никаква мярка за съдебен надзор не би била ефективна в тези различни отношения; задържането под стража остава единственото средство за предотвратяване на натиск върху свидетелите; то е необходимо, за да се защити общественият ред от нарушенията, причинени от престъплението, и да се гарантира, че обвиняемият остава на разположение на съдебните органи. В крайна сметка ЕСПЧ намира нарушение на чл. 5(3) от Конвенцията, предвид това че необходимостта от продължаване на лишаването от свобода е оценена от националния съд от чисто абстрактна гледна точка, като е взета предвид само тежестта на престъплението.
Според тълкуването на адв. Ина Лулчева, ако задържането се основава само на опасността от укриване или извършване на престъпление, съдът трябва да освободи лицето като наложи гаранция, която да гарантира законосъобразното му поведение, като прецени задължително и семейното положение, професията, роднинските и всякакви други връзки.
Според тълкуването на СГС, тежестта (или „сериозността“) на извършеното подозирано престъпление може да бъде възприето като основание за изпълнение на мярка за неотклонение „задържане под стража“ под условие, че същата се явява краткосрочна.
В определението на СГС от 16 юли 2025 г. липсва позоваване на конкретни параграфи от решението по Latelier. Всъщност мотивите на ЕСПЧ в това решение се отнасят до срока на задържане, основанията за преразглеждане на мярката, но не и тежестта на подозираното престъпление, като самостоятелно основание за налагане на най-тежката мярка. В решението са разгледани различни опасности, с които френските съдилища в различни моменти са аргументирали продължителното задържане на Летелие – натиск върху свидетели, бягство, неадекватност на съдебния надзор (алтернативните мерси за неотклонение), защита на обществения ред от безредици. Такива рискове обаче СГС не релевира в определението си от 16 юли 2025 г.
Препратката на СГС към стандартите в практиката на ЕСПЧ е непрецизна и некоректна. На практика основанието за първоначалното задържане на варненския кмет се крепи изцяло на аргумента за допустимост на краткосрочно предварително задържане единствено поради констатираната тежест и „сериозност“ на престъплението, за извършването на което е налице обосновано предположение. При преразглеждането на мярката на 12 септември 2025 г. обаче друг състав на СГС изцяло подменя тази, и без друго съмнителна концепция, като „констатира“ наличие на реална опасност от извършване на престъпление с аргумент, че „[т]ази опасност не е редуцирана, до степен такава, за да обоснове по-смекчена мярка за неотклонение […] Деятелноста, която е предмет на разследване и за която са предявени обвиненията е свързана най-вече с битието на кмет на община Варна“. Абсурдно е, но излиза, че при разглеждането на мярката през юли СГС стъпва върху констатацията за опасност от извършване на ново престъпление, предвид тежестта и сериозността на престъплението, за което е обвинението, а през септември СГС има неоправдани очаквания тази презумпция за опасност от извършване на престъпление, обусловена от твърденията за „сериозност“ на престъплението, да бъде оборена, като в производството пред него се установи, че опасността междувременно е „редуцирана“. Тежестта на установяване на значителния риск и невъзможността той да бъда разсеян с алтернативна по-лека мярка обаче лежи върху органа, провеждащ наказателното преследване – прокурора. Следователно, по начин, който е несъвместим със стандартите изложени по-горе, СГС прехвърля тежестта на доказване върху потенциалните жертви на нарушение на чл. 5 (3) от Конвенцията.
При първоначалното задържане СГС основава определението си на тълкуването на още едно решение, в което ЕСПЧ разглежда стандартите по чл. 5(3) от Конвенцията: решението по делото Tomasi v. France.
Случаят „Томази“ накратко: образувано е по жалба от г-н Феликс Томази, френски гражданин, едновременно собственик на магазин и счетоводител на заплата. Към момента на ареста си е бил активен член на корсиканска политическа организация, която е издигнала кандидати за местните избори и на която е бил касиер. Задържан е от полицията през 1983 г. по подозрение, че е участвал в нападение в Сорбо-Оканяно (Корсика) вечерта на 11 февруари 1982 г. срещу центъра за почивка на Чуждестранния легион, който по това време на годината е бил празен. Две невъоръжени лица, които са отговаряли за охраната на центъра, са били простреляни и ранени, единият от тях смъртоносно, другият – много тежко. Атаката е била извършена от няколко души, носещи балаклави, за да скрият лицата си. На следващия ден Корсиканският фронт за национално освобождение поема отговорност за атаката, както и за двадесет и четири бомбени атаки, извършени същата нощ. В крайна сметка г-н Томази е оправдан, но задържането му трае общо пет години и седем месеца. През това време той подава 23 молби за освобождаване, а е разпитван само веднъж за пет години. През този период, за да отхвърлят молбите на г-н Томази за освобождаване, разследващите органи изтъкват – поотделно или заедно – четири основания: тежестта на предполагаемите престъпления; защитата на обществения ред; необходимостта от предотвратяване на натиск върху свидетелите или от избягване на сговор между обвиняемите; и опасността от укриване на жалбоподателя.
В мотивите на СГС от 16 юли 2025 г. не се повдига въпрос за наличие на нито една от изброените в Томази опасности – опасност за обществения ред, опасност от натиск върху свидетелите, опасност от сговор между обвиняемите, опасност от укриване на обвиняем. Напротив, СГС установява, че няма опасност от укриване, че кметът е с чисто съдебно минало, неосъждан. Съдът е изрично уведомен за неговото семейно положение и наличие на малки деца, включително новородено в семейството му. Съдебните мотиви обаче игнорират всички факти, които редуцират риска от извършване на престъпление. Мотивите за оставянето в ареста са общи за всички обвиняеми, като подчертават предходно осъждане на един от тях, по начин, който да дискредитира и останалите, неосъждани обвиняеми. Няма конкретни аргументи против смекчаване на мярката на Б. Коцев в „домашен арест“, нито как той би могъл да извърши престъпление, ако е под домашен арест, още повече предвид публично огласените данни за приложени специални разузнавателни средства по случая – т. е. освен ограничен в предвижването си, кметът вероятно е следен и подслушван, респ. риск от извършването на престъпление в такава ситуация не се констатира.
В заключение
Производствата срещу кмета на Варна и зам.-кмета на София повдигат сериозни въпроси относно двойния стандарт и липсата на обективни критерии за съдебния контрол върху необходимостта от задържане под стража в досъдебното производство. Недопустимо е да се извежда опасност от извършване на престъпление само от тежестта на обвинението, още повече когато формулирането и повдигането на обвинението е дейност, намираща се в изключителната власт на прокуратурата. В противоречие с изложените по-горе стандарти, българските съдии в декларативен стил установяват наличие на „реална“ опасност от извършване на престъпление и невъзможност да се обоснове по-смекчена мярка за неотклонение от задържане под стража.
Анализът на Електронен съдник не е повод за надежда: не законовите предпоставки и международните стандарти обуславят решението дали едно лице да бъде задържано или не. В българското наказателно правосъдие нещата стоят наобратно – първо се взема решението дали едно лице да бъде задържано, а след това правните стандарти се „напасват“ спрямо вече взетото решение. За по-голяма убедителност, може дори да се цитира некоректно практика на Европейския съд по правата на човека. Констатираните неизправности на съдебните актове засилват усещането за конформизъм на съдебните състави и стремежа им да са в съгласие с прокуратурата. Има обаче и по-голяма опасност: за съдийски колаборационизъм с овладели прокуратурата негативни фактори за подчиняване на съда.
Послепис
Изглежда, че защитата няма полезен ход: ситуацията е като в стария виц за зайчето, което, дори и невинно, и колкото и да се старае да е изрядно, все отнася бой от силните на деня. За арестуваните кмет и зам.-кмет от ПП-ДБ този виц не е никак смешен – те остават затворени далеч от семействата си, в единия случай, защото заемат пост кмет на Варна, а в другия случай, защото вече не заема пост на зам.-кмет на София.
За финал ето и вица за зайчето:
Вълкът и лисицата срещнали заека:
- Зайо, що си без шапка? – и го набили.
На следващия ден пак го срещат, но този път заекът предвидливо си е сложил шапка. - Зайо, ти що днес си с шапка? – и пак го набили.
Така всеки ден заекът ял бой, и когато бил с шапка, и когато бил без шапка. На побойниците в някакъв момент им доскучало и решили да сменят стратегията. Наговорили се, като го срещнат следващия път, да му искат цигара. Ако им даде без филтър, да го набият, ако им даде с филтър – пак да го набият. Докато се наговаряли, зайчето се било скрило в храстите и чуло всичко. На другия ден се запасило с две кутии цигари – едните с филтър, другите без филтър. Срещнали го вълкът и лисицата и му поискали цигара: - Заек, дай една цигара!
- С филтър или без филтър? – попитал Зайо.
Вълкът и лисицата за миг се стъписали, но после в един глас изръмжали: - Зайо, ти що пак си без шапка?..