9 май 2026 г.
Решението на Съда на Европейския съюз (СЕС) е по дело C-747/22.
Случаят се отнася до лице, на което е предоставена субсидиарна закрила и което пребивава законно в Италия от 2011 г., като е получавало „граждански доход“ — социална придобивка, съпътствана от мерки за професионално и социално приобщаване. Тази помощ се отпуска при условие за пребиваване на италианска територия най-малко десет години, последните две от които без прекъсване. В резултат на проверка Националният осигурителен институт (INPS) констатира, че това условие не е изпълнено. Поради това той прекратява изплащането на помощта на този получател и иска възстановяване на недължимо получените суми. Засегнатото лице оспорва това решение пред италиански съд, като изтъква, че условието за десетгодишно пребиваване представлява непряка дискриминация, тъй като е по-лесно изпълнимо от италианските граждани. От своя страна, INPS твърди, че този доход не е предназначен да покрива основни нужди, а е свързан с политиките за заетост и интеграция, което оправдава изискването за истинска връзка с италианската територия. Тъй като счита това условие за потенциално дискриминационно и несъразмерно, националният съд сезира СЕС, за да провери съответствието му с правото на Съюза. СЕС констатира, първо, че „гражданският доход“ представлява едновременно мярка за достъп до работа, подчинена на принципа на равенство между лицата, на които е предоставена международна закрила, и местните граждани, и основно социално обезщетение под формата на минимален доход, което също попада в обхвата на този принцип. Второ, условието за десетгодишно пребиваване, макар и да се прилага еднакво както за гражданите на държавата членка, така и за лицата, на които е предоставена международна закрила, засяга главно чуждестранните граждани и представлява непряка дискриминация спрямо тях, която е по принцип забранена. Трето, Съдът счита, че това условие не е обективно обосновано от факта, че отпускането на „гражданския доход“ според италианското правителство предполага значителна административна и икономическа тежест, което би обосновало той да се предоставя само на лица, които са добре интегрирани в националната общност. В това отношение Съдът отбелязва, че за съответната институция отпускането на социални обезщетения на едно лице предполага едни и същи разходи, независимо дали е лице, на което е предоставена международна закрила, или е гражданин на съответната държава членка. Освен това, що се отнася до мерките за достъп до работа и основните социални обезщетения, какъвто е „гражданският доход“, правото на Съюза предоставя на лицата с международна закрила право на равно третиране и не позволява на държавите членки да предвиждат допълнителни условия или ограничения освен предвидените от законодателя на Съюза. Правото на Съюза обаче не предвижда, че продължителността на престоя на територията на държава членка е критерий за предоставяне на съответните плащания на тези лица. Освен това, да се обвърже предоставянето на тези плащания с условието за десетгодишно пребиваване в съответната държава членка, противоречи на целта на правото на Съюза да гарантира минимално равнище на обезщетения за лицата, на които е предоставена международна закрила, чийто статут по своята същност не е постоянен и може да бъде отменен, което евентуално води до връщане на съответното лице в държавата му на произход.