18 ноември 2026 г.

Изображението е обработено с инструменти на изкуствен интелект.
Конституционният съд (КС) обяви за противоконституционна разпоредбата на Закона за адвокатурата, съгласно която възнаграждението на адвоката, назначен от съда за особен представител, се определя от адвокатския съвет. Решението1 е аргументирано с противоречие на разпоредбата с материалната справедливост като елемент на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), с независимостта на съда при осъществяване на правосъдната функция (чл. 117, ал. 2 от Конституцията), с бюджетната независимост на съдебната власт (чл. 117, ал. 3 от Конституцията), с конституционното право на защита (чл. 56 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията), с конституционните изисквания за състезателност на съдебния процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията), както и е несъвместима с конституционния статус на адвокатурата (чл. 134, ал. 1 от Конституцията).
Делото е образувано по искане на Софийския районен съд, 151-ви състав, за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 36а, ал. 1 в частта „и размера на възнаграждението му при условията на чл. 36, ал. 3 и 4“ от Закона за адвокатурата. Съгласно нея възнаграждението на адвоката, назначен от съда за особен представител, се определя не от съда, а от адвокатския съвет. Така правомощието да определи заплащането за правна защита, предоставена по разпореждане на съда, е възложено на несъдебен орган.
В производството по граждански дела, уредено в ГПК, особен процесуален представител на страна се назначава в изрично посочени от закона случаи: чл. 29, ал. 2 (по искане на страна, която иска да извърши нетърпящо отлагане процесуално действие спрямо лице, което е процесуално недееспособно и което няма законен представител или попечител), чл. 29, ал. 3 (по отношение на лице с неизвестен постоянен и настоящ адрес), чл. 29, ал. 4 (при противоречие в интересите между представител и представляван), чл. 47, ал. 6 (на ответник, на когото съдебните книжа са връчени чрез залепване на уведомление), чл. 48, ал. 2 (на ответник без регистриран постоянен или настоящ адрес, уведомен за заведеното дело чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник“). Особен представител се назначава и на длъжника в изпълнителния процес в хипотезата на чл. 430 ГПК (когато лицето няма регистриран постоянен или настоящ адрес, както и при уведомяването му за образуваното изпълнително производство чрез залепване на уведомление). В производството по оспорване на административни актове пред съд разпоредбата на чл. 137, ал. 6 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) предвижда, че особен представител се назначава на страна с неизвестен адрес или призована чрез залепване на уведомление по чл. 18а, ал. 9 АПК. Във всички тези случаи процесуалният закон урежда назначаването на особен представител като задължение на съда, предназначено да обезпечи конституционното право на защита на страната.
До влизане в сила на оспорената частично разпоредба на чл. 36а, ал. 1 ЗАдв процесуалният закон не съдържа изрична уредба на въпросите кой определя възнаграждението на особения представител и какъв е неговият размер. Според чл. 7, ал. 1 ГПК съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Назначаването на особен представител и определянето на възнаграждението му са актове по движение на делото и се постановяват от съда. Внасянето на определения от съда депозит от ищеца е условие за назначаването на особения представител на ответника и поради това е и условие за извършването на съдопроизводствени действия по делото във всяка инстанция. Условието да бъде внесена предварително сума, която да послужи за заплащане на адвокатско възнаграждение на особения представител, е сред абсолютните процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск, поради което съдът следи за това служебно, като дава изрични указания на ищеца да внесе определената сума с предупреждение, че в противен случай производството ще бъде прекратено, респективно жалбата му ще бъде върната, а евентуално постановеното невлязло в сила решение на долната инстанция – обезсилено.
Според КС произнасянето по разноските в съдебния процес е елемент от правораздаването като публична функция на държавата, поради което решаването на този въпрос трябва да е скрепено с гаранциите, които Основният закон предоставя за реализиране на правото на защита. Така и според практиката на ЕСПЧ (решение Askon AD v. Bulgaria, жалба №9970/05, 16.10.2012 г.) производството относно присъждането на съдебните разноски, дори когато въпросът за тях се решава отделно, трябва да се разглежда като продължение на производството по съществото на спора и следователно като част от произнасянето по граждански права и задължения, поради което процесуалните гаранции за осигуряване на справедлив процес по чл. 6, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) трябва да бъдат спазени и при произнасянето относно съдебните разноски. В решение Stankiewicz v. Poland, жалба №46917/99, 06.04.2006 г., ЕСПЧ също е обърнал внимание, че „могат да съществуват и ситуации, при които въпросите, свързани с определянето на разноските по делото, могат да имат значение за преценката дали гражданското производство, разгледано като цяло, е отговаряло на изискванията на чл. 6, §1 от Конвенцията“. Това разбиране е възприето и в други решения на ЕСПЧ (например решение Piętka v. Poland, жалба №34216/07, 16.10.2012 г.).
Конституционният съд намира, че изземването на компетентността на съда да определи възнаграждението на особения представител на страната и възлагането на тази компетентност на несъдебен орган в производство, което не е скрепено с конституционните гаранции за реализиране на правото на защита пред съд, има за резултат неприложимост при решаване на този въпрос на състезателността като конституционен принцип, на който е подчинен съдебният процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията). В практиката на ЕСПЧ е утвърдено разбирането, че състезателността е елемент от правото на справедлив процес по чл. 6, §1 КЗПЧОС (решение Lobo Machado v. Portugal, жалба №15764/89, 20.02.1996 г.; решение Vermeulen v. Belgium, жалба №19075/91, 20.02.1996 г.; решение Nideröst-Huber v. Switzerland, жалба №18990/91, 18.02.1997 г.), включително при решаване на въпроса за съдебните разноски (решение Čepek v. the Czech Republic, жалба №9815/10, 05.09.2013 г.). Конституционният съд вече е имал възможност да посочи в Решение №11/2022 г. по к.д. №3/2022 г., че „не са налице различия в смисъла на правата, гарантирани от Конституцията, и сходните им, гарантирани от Конвенцията“, като конкретно за член 6 от Конвенцията това е прието в Решение №3/2011 г. по к.д. №19/2010 г.; Решение №1/2012 г. по к.д. №10/2011 г.; Решение №14/2018 г. по к.д. №12/2017 г.; Решение №13/2021 г. по к.д. №12/2021 г. Поради това при упражняване на правомощието си по чл. 149, ал. 1, т. 2, предл. 1 от Конституцията, свързано с правата, гарантирани от Конституцията и от Конвенцията, Съдът следва „да взема предвид и поясненията, гаранциите и развитието на визиращите тези права норми, възприети в еволютивната практика на Европейския съд по правата на човека“. Във връзка с това състезателността, разглеждана както като конституционен принцип на съдебния процес, така и като гаранция за правото на справедлив процес по чл. 6, §1 КЗПЧОС, следва да се разбира като възможност на страните в едно съдебно производство да се запознаят с всички представени доказателства и становища, които са от значение за решението на съда, и да вземат отношение по тях (решение Ruiz-Mateos v. Spain, жалба №12952/87, 23.06.1993 г.; решение Vermeulen v. Belgium, жалба №19075/91, 20.02.1996 г.). При действието на оспорения закон обаче страната, задължена за заплащане на възнаграждението за особен представител на насрещната страна, е лишена от възможността да изложи становището си по този въпрос и да възрази срещу определеното от адвокатския съвет възнаграждение. От тази възможност е лишена също и защитаваната от особения представител страна, която дължи възстановяване на заплатеното за него възнаграждение при уважаване на иска или жалбата, както и самият особен представител, чийто труд възнаграждението е предназначено да възмезди.
Определянето на възнаграждението на особения представител от адвокатския съвет в началото на процеса, без да е предвидена възможност съдът с крайния си акт в съответната инстанция да определи окончателно този размер съобразно продължителността на производството, формираната в хода на неговото развитие фактическа и правна сложност и действително извършената от особения представител работа, е в състояние да доведе и до нарушаване на материалната справедливост като елемент на правовата държава (Решение №1/2005 г. по к.д. №8/2004 г.) предвид възможността така определеното предварително възнаграждение да не е справедлив, обоснован и съответен на достойнството на адвокатската професия (чл. 36, ал. 2 ЗАдв) еквивалент на действително положения в хода на процеса труд. За сравнение, когато процесуалното представителство е осъществено по реда на ЗПП (отново от назначен от адвокатския съвет адвокат съгласно чл. 25, ал. 5 от закона, извършващ същата по съдържание дейност), размерът на възнаграждението се определя след приключване на производството пред съответната инстанция въз основа на отчет на адвоката за извършената работа според чл. 38, ал. 3, т. 2 ЗПП.
Оспорената уредба нарушава и бюджетната независимост на съда, тъй като предполага разходване на средства от неговия бюджет въз основа на акт на адвокатския съвет. По този начин един несъдебен орган получава правото да се разпорежда с публичен ресурс, с което потенциално може да се постави под въпрос финансовото обезпечаване на правото на защита на други лица, доколкото съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК именно от бюджета на съда се изплащат разноските по производството на ищци, освободени от внасяне на такси и разноски с оглед уязвимото им социално положение и материално състояние. Независимостта на съдебната власт не позволява нейният самостоятелен бюджет да бъде „зависим от фактори извън системата“, доколкото „[в] логически план употребените в чл. 117, ал. 2 и 3 понятия „съдебната власт е независима“ и тя има „самостоятелен бюджет“ са корелати – еднакви по значимост зависимости, между които има взаимна връзка и имат смисъл само в съотношение помежду си“ (Решение №4/2004 г. по к.д. №4/2004 г.).
Конституционният съд също така намира, че възлагането на адвокатурата на властнически функции, присъщи на правораздаването, не съответства на конституционния ѝ статус, съобразно който адвокатурата е защитник на правата на физическите и юридическите лица пред държавната власт, а не неин субект (чл. 134, ал. 1, изр. второ от Конституцията). Самоуправлението и независимостта на адвокатурата са конституционни гаранции за упражняването на адвокатската професия в полза на защитаваните права и законни интереси, но не са основание да ѝ се възлага властническа компетентност, с която да се засяга правната сфера на трети лица. Същевременно конституционно гарантираното функциониране на адвокатурата като свободна и независима не позволява упражняване на контрол, включително от страна на съда, върху произнасянето на адвокатския съвет по чл. 36а, ал. 1 ЗАдв. Именно в този контекст в Решение №4/2016 г. по к.д. №10/2015 г. Конституционният съд е имал възможност да подчертае, че „[к]онституционното овластяване изисква законът да даде такава правна уредба на адвокатурата, която да осигури нейната свобода, независимост и самоуправление и да ѝ предостави възможност ефективно да подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси. Възможността адвокатурата да установява наличието на виновно поведение на съдебни, разследващи и административни органи за нарушаване на права на нейни членове, дори и без те да желаят това, не се отнася до нито една гаранция, която законът трябва да даде на адвокатурата, за да бъде изпълнен чл. 134, ал. 1 от Конституцията“. Въз основа на това е прието, че законови разпоредби, които „не се отнасят до организацията и дейността на адвокатурата, нито осигуряват по-висока защита на правата и интересите на гражданите и юридическите лица“, не са „насочени към самата самоуправляваща се адвокатура, а на практика ѝ предоставят властнически правомощия за контрол върху държавни органи и за конституционно недопустим натиск върху тях“, противоречат на чл. 134, ал. 2 от Конституцията, защото „надхвърлят обхвата на конституционното възлагане“. В този контекст и според практиката на СЕС адвокатският съвет като професионална организация, състояща се „само от адвокати, избрани от други свои колеги адвокати“, поначало може да упражнява компетентност, представляваща по съществото си „държавна мярка“, но „[за] да се гарантира, че членовете на професионална организация наистина действат при зачитане на общия интерес, трябва […] да е налице ефективен контрол и правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция“ (решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, „ЧЕЗ Електро България“ и „ФронтЕкс Интернешънъл“, ECLI:EU:C:2017:890), какъвто контрол в разглеждания случай оспорената уредба не предвижда.
Решението е прието единодушно.