12 юни 2024 г.
В свое решение Върховният касационен съд (ВКС) анализира основанията за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България (ПРБ) за претърпени вреди, произтекли от престъпление, когато то е извършено преди, след и в рамките на срока на наложеното с неприведена в изпълнение присъда.
В кои хипотези за ПРБ не би произтекла отговорност от неизпълнение на задължението ѝ по чл. 416, ал. 2 НПК, тъй като за нея ще отсъства противоправно дейние по смисъла на чл. 7 от Конституцията?
Аналогично ли ще е положението при извършено престъпление от осъденото лице след изтърпяване на наказанието? Отговорът на този въпрос ще зависи ли от това дали срокът по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК е изтекъл или не?
Отговори на тези и други въпроси се съдържат в Решението на ВКС е № 50051/12.06.2024 по гр. дело № 1822/2022 г., ІІ ГО на ВКС.
Ищецът по делото е син и брат на две от лицата, които са били умишлено умъртвени с огнестрелно оръжие от Р. Ж. А., спрямо когото е прекратено наказателното преследване поради смърт на дееца за престъпление по чл. 199 НК, за това, че на 01.01.2018 г. умишлено е умъртвил пет лица, сред които роднините на ищеца – майка, сестра и племенница – още невръстно дете.
От представените писмени доказателства се установява, че извършителят е лице с висока обществена опасност – осъждан и за блудство с ненавършило 14-години дете при условията на опасен редицив, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за осем години при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. Същият е осъждан и за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК (изнасилване).
Влязлата в сила присъда от 13.05.2009 г. на извършителя, с която е наложено наказание осем години лишаване от свобода не е била приведена в изпълнение в продължение на повече от осем години до смъртта на осъденото лице на 07.01.2018 г. Първоначално са предприети действия в изпълнение на глава 32 от НПК, но размяната на еднотични писма за резултатите от издирването на осъденото лице в продължение на години не отговарят на изискванията за достатъчност, ефективност и полезност на издирвателните дейности, които обективно биха могли да доведат до резултат. Освен това осъденият е обявен за общодържавно издирване на 08.09.2010 г. – повече от девет месеца след влизане в сила на присъдата, въпреки че е постъпила информация, че не е открит на постоянния си адрес и няма установени лица от роднински или приятелски кръг, които да способстват за откриването му. Всички извършвани дейности от органите на прокуратурата фактически се свеждат до изискване и регистриране на информация относно издирването на лицето чрез еднотипни методи – посещение на постоянен адрес, който отдавна е напуснат и беседи с роднини, с които няма връзка. Постъпвалите през дълги интервали от време и в продължение на години данни от органите на МВР, че лицето не е открито посредством същите очевидно неефективни в случая методи не са станали повод на органа по надзор в нито един момент да реализира правомощията си чрез указания за други издирвателни мероприятия (справки от НБД, проследяване на банкови операции, информация от базата данни на мобилни оператори и др.). Всички тези обстоятелства сочат на бездействие и формално отношение на прокурорите към служебните им задължения, въпреки че се касае за осъден с висока степен на обществена опасност – извършил тежки умишлени престъпления в условията на редидив. Горните изводи се потвърждават и от издадената пет години по късно европейска заповед за арест от 22.06.2015 г., чието полезно действие след толкова дълъг период е ограничено, а в случая и обективно не би дало резултат.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Представлява ли бездействието на длъжностни лица в структурата на ПРБ да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“, изключително основание за възникването на задължение за заплащането на обезщетение по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за вредите от убийство, извършено от осъденото лице в момент, когато е следвало да изтърпява наложеното му наказание лишаване от свобода ?“ поради констатирано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО. С това решение на ВКС са дадени разяснения по въпроса дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова. Прието е, че от значение за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане са не само действията или бездействията, които превръщат една потенциална възможност в действителност (т. е. поведението, което пряко трансформира вероятността в обективен факт), но и тези действия или бездействия, които създават тази реална възможност (т. нар. condition sine qua non). Когато деянието не е единствената причина за резултата (т. е. когато вредата е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова) отговорността за деликт не се изключва, но това подлежи на съобразяване при определянето на обема на отговорността.
Прокуратурата дължи да упражни функциите си до изтичането на т.нар. „абсолютна давност“ по чл. 82, ал. 4 вр., ал. 1 НК. При бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата в този срок да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“, по отношение на осъденото лице не се постига целта да бъде ограничена възможността на дееца да продължи престъпната си дейност. По този начин се създава реална възможност осъденото лице с неприведена в изпълнение присъда да извърши друго престъпление. Когато тази възможност е реализирана преди да е изтекла абсолютната давност по чл. 82, ал. 4 вр., ал. 1 НК, бездействието на Прокуратурата (в качеството й на орган по ръководство и надзор) се явява елемент от веригата на причини и следствия, довела до настъпването на вреди в патримониума на лицето, увредено от такова друго престъпление. При претенция за обезщетяване на вредите следва да се отчита, че водеща причина за настъпването им се явява конкретното престъпно деяние на осъденото лице, а бездействието на Прокуратурата има значението на condition sine qua non с произтичащото от това съобразяване при определянето на обема на отговорността й.
Извън обхвата на поставения въпрос е проблема за разпределението на отговорността за присъденото на пострадалия обезщетение в отношенията между осъденото лице и Прокуратурата.
Възможна е хипотеза, при която присъдата е приведена в изпълнение, като преди изтичане на срока на наложеното с нея наказание осъденото лице извърши престъпление с настъпили от него вреди. В такава хипотеза не би произтекла отговорност за Прокуратурата от неизпълнение на задължението й по чл. 416, ал. 2 НПК, тъй като за нея ще отсъства противоправно деяние по смисъла на чл. 7 от Конституцията. Аналогично е положението и при извършено престъпление от осъденото лице след изтърпяване на наказанието, наложено с приведената в изпълнение присъда, независимо от това дали е изтекъл или не срока по чл. 82, ал. 4 вр., ал. 1 НК.