Няма никаква конституционна пречка Инспекторатът да определя обезщетения за бавно правосъдие, ако не иска да работи добре, ще го научим. Проблемът ще е ако остане само процедурата по ЗОДОВ
31 май 2012 | Мирела Веселинова | 2208 прочитания | 19 коментара
След двете пилотни решения по български дела на Съда в Страсбург от юни м. г., българските власти бяха натоварени с ангажимента да въведат вътрешно правно средство за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие. С промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ), които вече бяха приети на първо четене, Министерството на правосъдието предложи два алтернативни способа за търсене на обезщетение за бавно правосъдие – по съдебен ред с иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и административна процедура по жалба пред Инспектората към ВСС, който да проучи забавянето на конкретното дело и да изготви предложение за споразумение като определи и размера на обезщетението. Процедурата по ЗОДОВ бе приета без обсъждане, но идеята, че Инспекторатът ще определяне на обезщетения за бавно правосъдие бе подложена на яростна критика.
„Правен свят“ потърси коментар от адвокат Йонко Грозев, който, освен че има богата практика по дела в Страсбург, бе участник и в първата работна група към Министерството на правосъдието, създадена още през 2008 г. от министър Миглена Тачева със задача да търси оптимален вариант за национален орган за предотвратяване на дела в Съда по правата на човека.
Г-н Грозев, през последния месец се чуха много и разнообразни аргументи срещу идеята Инспекторатът към ВСС да бъде натоварен с ангажимента да разглежда жалби срещу нарушаване правото на правосъдие в разумен срок. Вие какво мислите?
Действително, много аргументи против това предложение се чуха, но нито един от тях не ми се струва достатъчно убедителен.
Значи вие не споделята идеята, че е противоконституционно да се възлага на Инспектората да разглежда на жалби за бавно правосъдие?
Проектът възлага на Инспектората една чисто експертна функция, като се използва неговата компетентност и неговия ресурс. В тази процедура Инспекторатът не упражнява власт, не взима окончателно решение, той само ще дава становище. Предвижда се той да предлага споразумение, но само от пострадалия зависи дали ще приеме или ще откаже това предложение и ще търси защита по реда на ЗОДОВ. При това положение аз не виждам как може да има конституционен проблем. Конституцията е инструмент за предотвратяване на злоупотреба с власт. Ако няма упражняване на властнически правомощия, няма как да има конституционен проблем. Има предложение за спогодба, която ще спести на пострадалия усилията и времето по водене на исково производство.
Друг аргумент против тази процедура е че не може администрация да се произнася по спазване на основни права.
Защо да не може? Административни решения непрекъснато засягат, в положителен или негативен план, основни права. И не на последно място, Инспекторатът е създаден именно за това – да преценява дали производствата се движат в законосъобразни срокове. Това е предметът му на дейност по Конституция. Аз наистина съм много любопитен да чуя, ако инспекторатът не може да преглежда сроковете, в които се гледат делата, какво друго може да прави?
Следващ аргумент, включително и откъм самия Инспекторат – че този орган няма нужния капацитет, за да прави оценки на тежестта на нарушенията, нито като обем, нито като експертен потенциал.
А всъщност сега Инспекторатът какво прави? Не се ли занимава именно с оценка на тежестта на такива нарушения, включително и в контекста на дисциплинарна процедура?
Не ми е убедително твърдението, че те не могат да оценяват дали продължителността на едно производство е разумна или не, при положение, че за това са създадени. По-скоро имам усещане, че просто Инспекторатът не иска да се товари с допълнителни задачи, което е разбираемо, но не може да бъде решаващо съображение.
Въпросът се поставя и по друг начин – с оглед на качеството на персоналния състав на Инспектората и недоволството от неговата работа през последните години.
Ами като не работи добре, ще го научим да работи добре! Иначе се получава така, че непрекъснато повтаряме една и съща дискусия в различни форми – понеже една държавна институция не си върши работата добре, ние измисляме някакви сложни нови конструкции да я заобиколят, което още повече затормозява системата. Понеже не можем да накараме прокуратурата, докато разследва основното престъпление, да разследва и финансовите му аспекти, затова измислихме закона за гражданската конфискация. Дори не ми се мисли какви негативи тепърва ще ни донесе този закон – само защото прокуратурата не иска да върши тази работа. Сега същото се повтаря и с Инспектората.
Имате ли представа за какъв обем работа става дума, колко жалби годишно могат да се очакват?
По този въпрос действително трябва да се направи анализ на бъдещия обем работа, и би било добре Министерството на правосъдието да се ангажира с това. ЕСПЧ постановява годишно около 30 решения за бавно правосъдие по български дела, но има и доста висящи жалби, така че е възможно да се окажат повече. Според мен едва ли ще са повече от 50 – 100 дела годишно.
Не става дума само за основателните жалби. Това че Евросъдът вади 50 или 100 дела годишно не означава, че тук Инспекторатът няма да бъде затрупан с по 1000 жалби годишно, че и повече.
Той ще бъде затрупан, но повечето от тези жалби ще му отнемат по 10 минути.
Това не ми изглежда реално…
Просто трябва да се вникне в логиката на една такава оценка. Първото, което трябва да се направи по една такава жалба, е да се прегледа общата продължителност на делото – от начало до край. Стандартът на ЕСПЧ за забавяне е 3 години на първа инстанция, после обжалване – 1 година, касация – пак 1 година, стават общо 5. Само ако са изтекли тези години, тогава има смисъл да се изследва дали има проблем. Разбира се, това е най-общата рамка, трудовите дела и делата за издръжки например трябва да са по-кратки. Същественото в случая е, че при тези оценки се работи с матрица, така че няма нищо кой знае колко сложно.
А колко е стандартът за досъдебното производство?
Зависи от вида на делото, разбира се, но е в рамките на 1-2 години. Ако е кражба, например, няма причина да е повече от 1 години.
Аз съм убеден, че очакванията за някаква лавина от забавени дела, която ще се стовари върху Инспектората, просто не са сериозни. Близо 95 % от делата в България нямат никакъв проблем с продължителността си. Това беше резултатът от едно изследване на Центъра за либерални стратегии през 2007 г., което, признавам, тогава ни изненада с резултатите, които получихме. Но е факт – 95 % от делата, граждански и наказателни, свършват в много кратки срокове.
За съжаление, всичко идва от неразбирането на проблема. И само защото Инспекторатът не иска да поеме тази работа, ще създадем исково производство за нещо, което по същество най-лесно би се решило по административен път. Аз имам сериозни опасения за това исково производство, което се залага в ЗОДОВ, боя се, че това не е добро решение. И ако отпадне процедурата пред Инспектората и остане само редът по ЗОДОВ, никак няма да е добре, просто няма да има положителен ефект от тази промяна.
Защо смятате, че иск по ЗОДОВ не е добро решение?
За мен е неприемливо един сравнително простичък проблем да се вкарва в изключително усложнената съдебна процедура. В случая не е налице този тип спорно производство, което да изисква съдебна процедура. Всичко, което се иска е една проста преценка колко е цялата продължителност на производството и какви са причините за забавянето, ако има такова. Разглеждането на този въпрос в спорно съдебно производство създава цяла поредица от проблеми, които много трудно могат да намерят добро решение.
По тези жалби трябва да се направи преценка на цялата продължителност на едно производство, което преминава през няколко етапа. Производството по ЗОДОВ, обаче търси решение през идеята за еднократни действия, които са предизвикали забавяне. На проблема се гледа като на търсене на отговорност за конкретно решение, за еднократно забавяне с конкретен виновник. Исковото производство налага да се посочи конкретен ответник, който да е виновен за забавянето. Но само по изключение прекалената продължителност на едно дело е в резултат от едно единствено конкретно решение. Обикновено това е комплексен резултат от много фактори, които няма как да бъдат отделени. По правило прекомерната продължителност е резултат от последователно забавяне в редица етапи на производството – при разследването, в прокуратурата, после в съда – първа инстанация, втора инстанция, касация… И в този контекст неизбежно възниква въпросът срещу кого ще е искът при едно исково производството. Ако ще водим отделни производства срещу всяко едно институционално звено, което е съпричинител на забавянето, тогава няма как да се направи общата преценка, че цялото производство е прекомерно дълго, губи се основната логика на цялостната преценка. Което означава, че ще трябва да съединяваме исковете, но при субективно съединените искове се появява пък проблемът с преценката за относителната тежест на всяко едно от забавянията, как се разпределя вината на всеки един от тези ответници и т. н. Става твърде сложно, при това – абсолютно излишно…
А трябва да се привлекат всички тези институции като ответници …
Всички те трябва да бъдат призовани, всички те трябва да имат възможност да вземат становища, да направят възражения.
За да се изготвят доказателствата по един такъв процес, трябва ищецът да преснима цялото дело, защото там са протоколите и другите документи, които доказват защо и как е станало забавянето във всеки един етап от производството… На практика, прибавяме още едно дело към вече съществуващото дело. В същото време, причините за повечето случаи на забавени дела са в недоброто управление на системата, което води до свръхнатоварване в определени звена. Много голяма е вероятността исковете за забавяне да попаднат по подсъдност точно там, където е станало свръхнатоварването. Така, вместо да се реши структурният проблем на претовареност на определени съдилища, той ще бъде допълнително влошен със създаване на нови искови производства, по които на всичкото отгоре съдилищата ще са ответници, т.е. те трябва да си ангажират представителство и да участват като страни в това производство.
И тук стигаме до следващия проблем – когато водиш иск срещу съда за обезщетение, което той ще трябва да плати от собствения си бюджет, каква ще е неговата безпристрастност? Това е очевиден структурен проблем – съдът ще трябва да ми присъди обезщетение срещу себе си от собствения си бюджет. Аз наистина нямам обяснение защо не се разбира цялата несъстоятелност на тази идея.
През последните дни набира скорост една друга актуална законодателна идея, родила се след призива на премиера – съдът като отмери присъдата с чукчето и веднага да постановява задържане под стража на осъдения – ако евентуално е хартисал извън ареста. Как вие оценявате идеята за задължителен арест – от гледна точка на вътрешното право и от гледна точка на конвенцията по правата на човека.
От гледна точка на вътрешното право това пак е мярка за неотклонение. Напълно е допустимо съдилищата да изграждат една по-стриктна практика при преценка на мярката за неотклонение „задържане под стража“ след като като има осъдителна присъда, поради засилен риск от укриване след присъдата. Това е въпрос на съдебна практика, не е въпрос на законодателство.
От гледна точка на конвенцията за правата на човека, обаче, това вече не е предварително задържане. Присъдата е водоразделният момент с оглед преценката на мярката за неотклонение по конвенцията. Всички онези гаранции по отношение на предварителното задържане по чл. 5 от конвенцията – да бъде изправен пред съдия, да има обосновано предположение, че е извършено престъпление, да има опасност да се укрие, да има възможност за преразглеждане… и т. н. – всички те спират момента, в който има присъда на първа инстанция. След като има присъда, въпрос за предварителното задържане от гледна точка на конвенцията вече не стои. От гледна точка на конвенцията задържането вече се основава не на обосновано подозрение, а на присъда. Оттам нататък приложим е чл. 6 от Конвенцията, който гарантира единствено задържането да не е прекомерно дълго, през гаранциите за разглеждането на делото в разумен срок.
Това с оглед стандартите на конвенцията. Но как трябва да стане един такъв обрат във вътрешната практика – с тълкувателно решение или с промяна в закона?
Най-безболезнено е просто прокуратурата да стане по-активна в искане за промяна на мярката за неотклонение след осъдителна присъда. Фактът, че има осъдителна присъда може да се взема предвид при постановяване на мярката. Но не можем да сложим всички случаи под един и същ знаменател. Трябва да се остави възможност за преценка, всякакви обстоятелства може да има, всякакви житейски ситуации. Не може всичко да се опише в закона и да не се остави никаква възможност за преценка, защото следващият път абсурдът ще е в другата посока и тогава пак ще се чудим защо така се е случило.
В момента обаче стана ясно, че се търси някакво решение с оглед промяна на съдебната практика…
Тя съдебната практика няма как да се случи, ако прокурорът не си направи искането. И обратно – щом прокурорът не си е направил искането, няма как съдът да е проблем.
В момента малко истерично го поставяме този въпрос, понеже прокуратурата и МВР не са си свършили работата по конкретния случай, и понеже няма как да бъдат накарани да поемат отговорността за това, че не са си свършили работата, сега отново прехвърляме проблема от болната глава на здравата. Ако прокуратурата си беше направила искането за промяна на мярката след присъдата, няма причина съдът да откаже. И е пълен абсурд МВР да обявява, че не е техен ангажимент да проследяват ситуация, в която се очаква осъдителна присъда за такива хора. Но понеже МВР е силно – имиджово, ресурсно, политически, а съдът е слаб, непрекъснато бием съда за това, че МВР е оплескало нещата.