9 април 2026 г.
Колаж: AI по снимката на Shobha Battaglia.
Съдия Владислава Цариградска публикува дълъг пост във Фейсбук в защита на свободата на словото и на журналиста Димитър Стоянов от Bird, срещу когото са заведени многобройните дела „шамари“. На фона на героични събития от борбата с мафията в Италия, съдията изброява нашумелите в последно време случаи, в които магистрати разкриват фрагменти на прогнилата българска съдебна система отвътре: това изобличителните прояви на Ивайло Занев, Ивайло Йосифов, Мирослав Петров, Владимир Николов, Теодора Георгиева.
Владислава Цариградска:
Поредните дела „Шамар“ срещу журналиста Димитър Стоянов от разследващата медия Bird. Дали българите си даваме сметка с какво трябва да се справим и каква е ролята на такива (единици) журналисти? Дали българските съдии разбират какво стои в основата на специалната защита срещу SLAPP-делата и каква е обществената цена, ако всички млъкнат?
„La mafia uccide, il silenzio pure.“
Мафията убива, мълчанието също.
Този принцип стои в основата на делото на журналиста Пепино Импастато, който говори директно в радиопредаването си по „Radio Aut“. Той назовава директно лицата и схемите на Коза Ностра, която го ликвидира на 9 май 1978 г. Убийството на Импастато и на други активисти показва колко страшно обществено оръжие срещу мафията е Словото. Мафията, както всяко друго социално зло, добива колосални размери, защото разчита на мълчанието (омерта). Италия се събужда първо институционално, когато магистратите Фалконе и Борселино започват безкомпромисната борба с мафията. В периода 1986 – 1992 г в Палермо са осъдени стотици членове на престъпните кланове (т.нар. Maxi Trial). Основна роля за доказване на вината на мафиотите имат разкаялите се (pentiti), чиито показания помагат да се разбере как функционира отвътре тази структура. Затова се появяват специални правила – международни и европейски, за преследване на организираната престъпност и защита на свидетели и изобличители (whistleblower). Общественият отпор на италианците идва по-късно – през 1992 г., когато двамата магистрати с ключова роля са убити от мафията. Започват масови протести и гражданите заливат улиците на цяла Италия, а по балконите в Палермо висят бели чаршафи в символ на отказ от мълчание. Омертата се пропуква. Настъпва културната промяна – морален дълг е да говориш. Позор и съучастие е да мълчиш.
Спасителната формула:
1. Решителни и независими магистрати;
2. Общество, което отказва да мълчи;
3. Политическа воля, принудена от натиска на магистратите и обществото.
В този контекст лесно може да бъде разбран общественият смисъл и цел на Директивата на Европейския съюз 2024/1069 – да даде защита на говорещите журналисти, активисти и изобличители срещу съдебни производства, които не са започнати с цел действително отстояване на право, а имат за основна цел възпрепятстването, ограничаването или санкционирането на публичното участие. Журналистът Димитър Стоянов е наказан и заплашен, защото си е позволил да говори срещу Николай Филипов „Пъдпъдъка“ – един от „бизнес“ партньорите на убития Мартин Божанов „Нотариуса“. Начинът за запушване на усти ми е лично познат. Аз самата съм ответник по предявения срещу мен иск за обезщетение за вреди от клевета. Адвокат Велимир Атанасов брани честта си и доброто си име, които съм накърнила, когато на 15.10.2024 г. пред Съдийската колегия на ВСС съм заявила, че „В моите очи Велимир Атанасов е съучастник на Мартин Божанов, видимият съучастник“. Съдът отказа да приеме аргументите ми, че с този иск Велимир Атанасов не цели да защити доброто си име, а да ми запуши устата (или да се „кротна“, ако използвам изразите на PR-а на Сарафов – Веселин Иванов, или да науча мъдростта, че „мълчанието е злато“ – ако цитирам „Червения пират“). Последното достижение на слугите на Сарафов е институционално да заяват, че само един магистрат е имал близки отношения с Нотариуса и това съм аз.
Прокурор Ивайло Занев, разследвал една от колосалните корупционни схеми за кражби от строителството на пътища и магистрали „Хемусгейт“, разказа как колегите му, видни джуджета, му отнеха делото. Вместо професионална награда и доверие, той получи вътрешно наказание – Емилия Русинова го прати в карцера на СГП – отдела за граждански надзор.
Съдията Мирослав Петров от СРС приложи правото на ЕС. Прокуратурата не хареса това и започна прокурорска проверка срещу либералния му начин на мислене.
Съдията Ивайло Йосифов от Административен съд Русе заговори за публичните тайни в магистратурата – как се уреждат конкурсите в системата и как се „нарежда“ на независимите съдии от сивите кардинали във ВСС. За това съдията получи унизително отношение – държаха го като наказан 6 часа наказан пред Съдийската колегия, за да го накарат да млъкне.
Окръжният прокурор на Плевен Владимир Николов разказа за преврата в Асоциацията на прокурорите и цената, която трябва да платиш, ако не искаш да хвалиш Сарафов. Отстранен е от ръководния пост, очертан като „мишена“.
Европейският прокурор от България Теодора Георгиева заговори за това как „Семейството“ контролира кариерата и как наказва, когато не се подчиняваш в услуга на Пеевски. Самият незаконен главен прокурор се зае с моралното й унищожение, което бе продължено от институционалните му слуги, които разследват нея, а не изнесеното от нея. За да не стигнат до себе си.
Когато има публични данни, разследвания, вътрешни гласове и тежки съмнения за корупционни зависимости, кой има право да говори за тях? Журналистите? Съдиите? Прокурорите Гражданите? Или никой? Защото ако отговорът е „никой“, тогава всичко си идва на мястото: SLAPP дела срещу всеки, който говори за мафията, запори, жълто-кафяво обезличаване, наказателна репресия и прочее. И накрая – тишина, защото всичко е чудесно. И ничий авторитет не страда. Това е истинската цел. Тишината. ЕСПЧ го нарича „смразяващ ефект“. У нас, както ня#Кой го беше казал в Народното събрание – „да те страхуват“.
Но има един проблем. Този модел на принудително мълчание вече е разпознат в европейското право и в практиката на съдилищата. А и на други общества. Конституцията на Република България директно въвежда забрана за процесуално дисциплиниране. Съгласно чл. 57, ал. 2 не се допуска злоупотреба с права. Този принцип е въведен и в гражданския процес – чл. 3 ГПК задължава страните да упражняват правата си добросъвестно и да изнасят пред съда само истината. Затова българските съдилища не могат да бъдат неутрални, когато правото се използва като инструмент за натиск, защото и без транспониране на директивата със специални защитни правила, съдиите са длъжни да прилагат действащите норми, тълкувайки ги в съответствие с целите на директивата. Това означава, че във всеки случай на възражение за злоупотреба с правото на иск, съдът е длъжен да изследва дали конкретното производство действително цели защита на претендираното право или преследва друга, нелегитимна цел.
Съдия Цариградска завършва публикацията си с призив за финансова подкрепа на журналиста от Димитър Стоянов.
