6 юни 2026 г.
Албертани срещу Италия (жалба № 15994/20)
Жалбоподателката е италианска гражданка, родена през 1983 г., която страда от психични разстройства. Делото се отнася до нейното задържане в затвора след реформа, довела до закриването на съдебно-психиатричните болници. През 2011 г. жалбоподателката е осъдена на 20 години лишаване от свобода за няколко престъпления, включително убийството на сестра си и опит за убийство на майка си. След като психиатричните оценки установяват, че тя е опасна и частично неспособна да разбира и контролира действията си, съдилищата разпореждат настаняването ѝ в съдебно-психиатрична болница първоначално за период от три години като мярка за сигурност. В края на трите години съдилищата решават, че състоянието на здравето ѝ налага да остане в съдебно-психиатрична болница, въз основа на член 148 от Наказателния кодекс. Междувременно предприетата реформа предвижда закриването на съдебно-психиатричните болници и замяната им с центрове за настаняване за изпълнение на мерки за сигурност (residenze per l’esecuzione delle misure di sicurezza) най-късно до 31 март 2015 г. Тъй като тези центрове не са предназначени за затворници, задържани по член 148 от Наказателния кодекс, жалбоподателката е преместена в затвора. Позовавайки се на член 3 (забрана на нечовешко или унизително отношение) от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква от задържането си в затвора, където според твърденията ѝ не получава подходящо лечение на заболяванията си. Позовавайки се на член 5 (право на свобода и сигурност) от Европейската конвенция за правата на човека, тя твърди, че е незаконно задържана по начин, несъвместим с нейните здравни нужди. Съгласно членове 5 и 13 (право на ефективна правна защита), тя твърди освен това, че няма ефективна правна защита, чрез която да подаде жалба за незаконността на задържането ѝ и за лошото отношение, на което е била подложена. Съдът установява нарушения на член 3, на член 5 (1) и на член 5(4) и чл. 13 във връзка с член 3, като присъжда 15 000 евро обезщетение за неимуществени вреди.
Андреа Чиота срещу Италия (жалба № 368/21)
Жалбоподателят е италиански гражданин, роден през 1984 г., който страда от психични разстройства. Делото се отнася до продължителното му задържане в затвора, въпреки
с което се разпорежда настаняването му в център за изпълнение на мерки за сигурност
l’esecuzione delle misure di sicurezza). През април 2020 г. жалбоподателят е задържан по обвинение в тормоз над бившата му партньорка. В затвора екип от психиатри му поставя диагноза „делюзионно разстройство“. През юли 2020 г. Окръжният съд в Рим уважава молбата му за замяна на предварителното му задържане с предсъдебна мярка за сигурност под формата на настаняване в център за изпълнение на мерки за сигурност. Тъй като няма свободни места, той остава в затвора до 2 март 2021 г., когато е прехвърлен в терапевтична общност в провинция Латина, където понастоящем пребивава. Междувременно, по искане на жалбоподателя, през януари 2021 г. Европейският съд по правата на човека налага временна мярка съгласно правило 39 от Правилника за съдебния ред, като е поискал от правителството да премести жалбоподателя в по-подходящо заведение.
Позовавайки се на член 3 (забрана на нечовешко или унизително отношение), член 5 (право на свобода и сигурност) и член 13 (право на ефективна правна защита) от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че продължителното му задържане в затвора е било незаконосъобразно; че е било несъвместимо с психичното му заболяване и му е попречило да получи подходяща терапевтична грижа за психичното си здраве; и че не е имало на разположение ефективна правна защита за него. Съгласно член 34 (право на индивидуална жалба) той също така се оплаква от забавянето при прилагането на привременната мярка. Съдът установява нарушение на член 3,
липса на нарушение на член 5(1) по отношение на периода на задържане от 26 април до 9
юли 2020 г., нарушение на член 5 (1) по отношение на периода на задържане от 10 юли
2020 г. до 25 февруари 2021 г., нарушение на член 5(5), нарушение на член 6(1), нарушение на
член 34 от Конвенцията, като присъжда 30 000 евро обезщетение за неимуществени вреди.
„Seksimp Group SRL“ срещу Република Молдова (№ 30085/13)
Жалбоподателят Seksimp Group SRL, е регистриран в Молдова през 2002 г. от словенски гражданин, който е нейният единствен съдружник. Делото се отнася до частен спор относно твърдяно неизпълнение на договорни задължения по договор за наем, вследствие на което националните съдилища са осъдили жалбоподателя да заплати несъразмерна сума обезщетение, без да предоставят достатъчно мотиви; изпълнението на това съдебно решение е довело до продажбата на имуществото на жалбоподателя, без негово знание. В основното си решение, постановено на 15 май 2025 г., Съдът е постановил, че е налице нарушение на член 6(1) (право на справедлив процес) от Конвенцията във връзка с липсата на адекватни мотиви в решенията на националните съдилища и че държавата не е създала подходящ механизъм, позволяващ на ищецът да защити ефективно правата си, което представлява нарушение на член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността) към Конвенцията. Съдът постановява освен това, че не е готов да се произнесе по въпроса за справедливото обезщетение и го отлага за разглеждане на по-късна дата. С решението от миналата седмица Съдът присъжда на жалбоподателя 560 000 евро обезщетение за имуществени вреди.
Брун срещу Швейцария (№ 50885/16)
Жалбоподателят, Фабиан Брун, е швейцарски гражданин, роден през 1980 г. и живеещ в Мереншванд (кантон Ааргау, Швейцария). Делото се отнася до задължението на жалбоподателя да заплати данък за освобождаване от военна служба съгласно швейцарската конституция; той е отслужил общо 104 дни военна служба, когато е бил обявен за негоден по медицински причини.
Позовавайки се на член 14 (забрана на дискриминацията) от Конвенцията във връзка с член 4,
параграфи 2 и 3 (забрана на робството и принудителния труд), заявителят се оплаква, че като мъж с швейцарско гражданство, който е бил задължен да изпълни задължителна военна служба, е бил подложен на дискриминационно третиране на основата на пола и националността си, като е бил принуден да плати данък за освобождаване от военна служба след обявяването му за негоден, докато жените с швейцарско гражданство и чужденците, пребиваващи в Швейцария, не са били задължени да плащат въпросния данък. Съдът не установява нарушение на член 14 във връзка с член 4 от Конвенцията.
OÜ Parem Kallas срещу Естония (жалба № 18440/23)
Жалбоподателят, OÜ Parem, е дружество с ограничена отговорност със седалище в Пярну (Естония). През 2002 г. дружеството – жалбоподател става собственик на парцел земя на десния бряг на река Пярну, част от който е предвидена за бъдещо разширение на обществен път. Дружеството – жалбоподател и общинските власти в крайна сметка се споразумяват през 2022 г. за продажбата на парцела за 30 000 евро. Делото се отнася до производството за придобиване на земята от общината и производството, заведено от дружеството с искане за обезщетение.
Позовавайки се на член 6(1) (право на справедлив процес) и член 1 от Протокол № 1 (защита на
собствеността) към Европейската конвенция за правата на човека, жалбоподателят се оплаква от
забавянето при определянето на цената на земята и от факта, че това забавяне не е било взето предвид при определянето на сумата, която жалбоподателят ще получи за парцела, която е била изчислена на базата на цените от 2001 г. Съдът не установява нарушение на член 1 от Протокол № 1 от Конвенцията.
Сдружение за сръбско-китайско приятелство FDH срещу Сърбия (№ 54936/20)
Жалбоподателят, Сръбско-китайското дружество за приятелство FDH, е организация със седалище в Белград. Делото се отнася до опита на дружеството да организира публични протести в Белград срещу твърдяното преследване на Фалун Гонг в Китайската народна република. Фалун Гонг се описва като духовна практика, кореняща се в будистката традиция. Протестите в крайна сметка са забранени от сръбските власти с мотиви за осигуряване на обществената сигурност. По-конкретно, те намират, че събиранията са насрочени
да съвпадат с официалното посещение на китайския президент на 17 и 18 юни 2016 г., което би могло да доведе до контрадемонстрации и сблъсъци. Позовавайки се на член 11 (свобода на сдружаване) от Конвенция, жалбоподателят твърди, че официалната оценка за заплахата за обществената безопасност е била чисто спекулативна и че дори да е съществувал риск от контрадемонстрации, това не е основание за забрана на мирен протест. Позовавайки се също на член 13 (право на ефективна правна защита) от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че производството по съдебен контрол пред административните съдилища
производството по конституционна жалба не са ефективни средства за защита срещу неговите оплаквания. Съдът установява нарушения на член 11 и на член 13 във връзка с член 11 от Конвенцията, като не присъжда обезщетениеу тъй като жалбоподателят не е предявил искане за справедливо обезщетение.