18 юли 2026 г.
Изображение: AI. Розовите зайчета са препратка към подаръчните комплекти, които доскорошния председател на ВАС, Георги Чолаков връчваше на встъпващите в длъжност съдии, а парашутчетата, с които те се спускат пред фасадата на съда, символизират непрозрачното кадруване в институцията посредством командироване на съдии.
ВАС, в тричленен състав: Сибила Симеонова, Слав Бакалов и Юлия Тодорова окончателно отхвърли жалбата Бойко Атанасов против решението на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет от февруари, с което Емилия Русинова беше единодушно избрана на длъжността „административен ръководител – градски прокурор“ на Софийска градска прокуратура. Със същото решение съставът остави без уважение и искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Решението е подписано с особено мнение от съдия Юлия Тодорова, според която решението на Прокурорската колегия
е материално незаконосъобразно според степента на констатирания порок – противоречие на материалноправни разпоредби, в случая на член 2 от Договора за Европейски съюз (ДЕС), член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, и член 47 от Хартата на основните права на ЕС (само „Хартата“), поради което на основание чл. 146, т. 4 АПК седваше да се отмени по следните причини:
В случая отправеното преюдициално запитване се отнася до тълкуването на правото на Съюза, като става въпрос за разпоредби от първичното право, по-специално член 2 ДЕС, член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, и член 47 от Хартата на основните права на ЕС. В рамките на производство по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установява и преценява фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право, а Съдът на ЕС следва да предостави на отправилата запитването национална юрисдикция насоките за тълкуването на правото на Съюза, които могат да са необходими за решаването на спора в главното производство, като същевременно вземе предвид съдържащата се в акта за преюдициално запитване информация за националното право, приложимо към посочения спор, и за фактите, които характеризират този спор (решение от 6 октомври 2021 г., W.Ż. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), C – 487/19, EU:C:2021:798, т. 78 и цитираната съдебна практика).
По делото разпоредбите на първичното право на ПЕС, чието тълкуване се иска, са относими към настоящия спор, като смисълът и значението им не пораждат неяснота относно техния общностен замисъл. Съдът на Европейския съюз в т. 34 от решение по дело С-561/19 Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi SpA срещу Rete Ferroviaria Italiana SpA. (ECLI:EU:C:2021:799), изрично посочва, че юрисдикциите имат същото право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат със съдебен акт (решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 10, от 18 юли 2013 г., Consiglio Nazionale dei Geologi, C‑136/12, EU:C:2013:489, т. 26 и от 15 март 2017 г., Aquino, C‑3/16, EU:C:2017:209, т. 43).
Тъй като въпросите касаят статута на магистратите в държава членка следва да се има предвид, че България в съответствие с принципа за лоялно сътрудничество посочен в чл. 4, ал. 3 ДЕС при упражняване на компетентността си в областта на правосъдието, е длъжна да спазва задълженията, които произтичат за нея от правото на Съюза (решение от 18 май 2021 г., Asociaţia Forumul Judecătorilor din România и др., C – 83/19, C – 127/19, C – 195/19, C – 291/19, C – 355/19 и C – 397/19, EU:C:2021:393, т. 111 и цитираната съдебна практика). Това се отнася и за назначаване на магистратите в органите на съдебната власт от национален орган, който е с изтекъл мандат, в случая Висшия съдебен съвет чрез неговите колегии.
Спорът по делото относно действителността, респ. законосъобразността на решението на ПК на ВСС по протокол №5 от заседание на 18.02.2026 г., по т.1.1., е в приложното поле на правото на Европейския съюз и касае приложимостта на член 2 ДЕС, член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно член 49 ДЕС всяка европейска държава може да поиска да членува в Съюза, като последният обединява държави, които са се присъединили свободно и доброволно към общите ценности, посочени понастоящем в член 2 ДЕС, които зачитат и се ангажират да насърчават. От член 2 ДЕС по-специално произтича, че Съюзът се основава на ценности, като например правовата държава, които са общи за държавите членки в общество, една от характеристиките, на което е справедливостта. В това отношение следва да се отбележи, че взаимното доверие между държавите членки, и в частност между техните съдилища, почива на основополагащото схващане, че държавите споделят поредица от общи ценности на ЕС (решение на СЕС от 18 май 2021 г., Asociaţia Forumul Judecătorilor din România и др., C ‑ 83/19, C ‑ 127/19, C ‑ 195/19, C ‑ 291/19, C ‑ 355/19 и C ‑ 397/19, EU:C:2021:393, т. 160 и цитираната съдебна практика). Правовата държава като ценност е основополагаща за европейския правен ред и тя трябва да се зачита от всички държави членки, включително и от България. В правната теория и съдебна практика на Съда на Европейския съюз се приема, че това не е само етичен стандарт, а и правен принцип, който има задължителен характер, защото върховенството на правото трябва да се защитата от всички държави членки на ЕС.
В исторически аспект ЕС полага усилия за създаване на общност, за създаване на култура за върховенството на правото. Тези усилия намират израз и в безпротиворечивата съдебна практика на Съда на ЕС, основана и на конституционните традиции на държавите членки. Съдът на Европейските общности приема, че Съюзът е „общност, основана на правото“ още в своето решение по делото „Les Verts срещу Парламента“ от 1986 г., като анализира конституционния характер на договорите (дело C-294/83 Les Verts v. Parliament, ECLI:EU:C:1986:166, т. 23; свързани дела C – 402/05 P and C – 415/05 P Kadi and Al Barakaat International Foundation v. Council and Commission, ECLI:EU:C:2008:461, т. 281, дело C-362/14 Schrems v. Data Protection Commissioner, ECLI:EU:C:2015:650, т.60).
Според практиката на Съда на ЕС принципът на върховенството на правото включва съществени критерии за справедливост при правораздаването, които имат различни измерения – напр. правната организация на съдебните системи на държавите членки, назначаването, освобождаването, ангажиране на дисциплинарна отговорност и др. на магистратите. Целта е да се гарантира, че в контекста на правото на ЕС всяка публична власт следва да се упражнява по непроизволен и легитимен начин, за да се гарантират основните права.
Проявлението на принципа на върховенството на правото намира израз и в определянето на стандартите, въз основа на които трябва да функционират съдебните системи на държавите членки. В Решението по делото С-64/2016 г. (известно като делото относно „португалските съдии“), Съдът на ЕС за първи път и след това трайно в своята съдебна практика застъпва становището, че принципът на независимост на магистрата също е основна ценност за ЕС, защото съдилищата на държавите членки на ЕС трябва да гарантират, че правораздаването се осъществява от безпристрастен и независим съд, основан на закона. С решението си СЕС посочва, че това задължение за държавите членки произтича пряко от чл. 19, параграф 1, изречение второ ДЕС. Държавите членки са длъжни да гарантират съдийската независимост на основание тази разпоредба, дори когато прилагат вътрешното си право, а не правото на ЕС.
Що се отнася до Хартата на основните права на ЕС още в нейния Преамбюл е посочено, че Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности, като се изтъква, че той почива на принципа и на правовата държава. Следва само да се посочи, че Хартата на основните права на Европейския съюз, съгласно нейния чл. 51, е приложима „за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза“, а в случая независимостта на съдебната власт е правно средство за осигуряване на ефективна правна защита в областите обхванати от правото на ЕС, поради което приложима е нормата на чл. 19, параграф 1, алинея втора ДЕС, както и чл. 47 от Хартата тъй като спорните правоотношения по делото са в приложното поле на чл. 2 ДЕС, обосновавайки защитата на правовата държава, през призмата на независимостта на магистратите.
От фактите по спора е видно, че жалбоподателят твърди, че постановеното решение на ПК на ВСС противоречи на чл. 19, параграф 1, алинея втора ДЕС и чл. 47 от Хартата във връзка с чл. 2 ДЕС, тъй като с него е осъществено назначение на административна длъжност на магистрат от орган с изтекла компетентност, което е от естество да накърни независимостта на магистратите от съответния орган на съдебна власт и извън него, т.е. влияе върху външната и вътрешната независимост на съдебната власт.
В контекста на първия преюдициален въпрос, зададен от жалбоподателя, следва да бъде посочено, че с Решение от 30 април 2025 г. (по съединени дела С – 313/23, С – 316/23 и С – 332/23 ECLI:EU:C:2025:303) Съдът на Европейския съюз прие, че членовете на орган на съдебната система на държава членка, които са избрани от нейния парламент за определени мандати и имат правомощия да проверяват дейността на магистратите при осъществяване на техните функции, да извършват проверки за почтеност и липса на конфликт на интереси при магистратите и да предлагат на друг орган на съдебната система образуването на дисциплинарно производство с оглед на налагането на дисциплинарни наказания на магистратите — продължат да изпълняват функциите си след края на установения в конституцията на посочената държава членка мандат и до избора от този парламент на нови членове, когато продължаването на изтеклите мандати не почива на изрично правно основание в националното право, съдържащо ясни и точни правила, които да регламентират изпълнението на тези функции, и когато не е гарантирано, че това продължаване на практика е ограничено във времето, нарушават принципа на независимост на съдиите.
Решението на СЕС от 30 април 2025 г. се отнася според преюдициалното питане за Инспектората към Висшия съдебен съвет, който също е с изтекъл мандат, установен нормативно в Конституцията, но тълкуването на чл. 19, параграф 1, алинея 2 ДЕС, чл. 2 ДЕС и чл. 47 от Хартата е относимо и за Висшия съдебен съвет. Този извод се налага от обстоятелството, че макар организацията на правосъдието в държавите членки, и по-специално създаването, съставът, правомощията и функционирането на националните съдилища, да е от компетентността им, същите все пак остават длъжни при упражняването на тази компетентност да спазват задълженията, които произтичат за тях от правото на Съюза, и по-конкретно от член 19 ДЕС (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2023 г., Комисия/Полша (Независимост и личен живот на съдиите), C – 204/21, EU:C:2023:442, т. 63 и цитираната съдебна практика).
В чл. 129. (Изм. – ДВ, бр. 106 от 2023 г., изм. с РКС № 13 от 2024 г. – ДВ, бр. 66 от 2024 г.) от Конституцията са разписани правомощията на съдийската и прокурорската колегия на ВСС, а именно да назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност съдиите, прокурорите и следователите.
Съставът на ВСС също е определен в чл. 130, ал.1 от Конституцията, като според ал. 2 за членове на Висшия съдебен съвет, които не са негови членове по право, се избират юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко петнадесетгодишен юридически стаж. Предвидено е в ал. 3 на чл. 130 единадесет от членовете на Висшия съдебен съвет да се избират от Народното събрание с мнозинство две трети от народните представители и единадесет – от органите на съдебната власт. Членовете на Висшия съдебен съвет се избират при условията на чл. 130а, ал. 3 и 4 и по ред, определен със закон. В чл. 130, ал. 4 от Конституцията мандатът на изборните членове на Висшия съдебен съвет е пет години, като те не могат да бъдат преизбирани веднага след изтичане на този срок.
По делото не е спорно, че мандатът на изборните членове на Висшия съдебен съвет от парламентарната квота и в частност на Прокурорската колегия изтече в края на месец октомври 2022 г. Решението за назначаване на Е. М. Р. на длъжността „административен ръководител – градски прокурор“ на Софийска градска прокуратура, с ранг „прокурор във ВКП“, е от 18.02.2026 г., т.е. решението е прието почти четири години след изтичане мандата на изборните членове, които към датата на избора продължават да имат правомощия по назначаване на магистрат на съответната длъжност в случая – административен ръководител на Софийска градска прокуратура, т.е. продължават да изпълняват функциите си след края на установения в Конституцията на Република България мандат и до избора от този парламент на нови членове, като продължаването на изтеклите мандати не почива на изрично правно основание в националното право, съдържащо ясни и точни правила, които да регламентират изпълнението на тези функции, и не е гарантирано, че това продължаване на практика е ограничено във времето, поради което с приемане на процесното решение се нарушава принципа на независимост на магистратите. Подобни мотиви са изразени и от Висш съдебен съвет във връзка с изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, публично посочени на адрес: https://vss.justice.bg/root/f/upload/48/zsv-28-05-2026.pdf. Съответно продължаването на дейността на този орган не почива на изрично, ясно и точно правно основание в националното законодателство след изтичането на мандата на изборните членове на ПК на ВСС.
За пълнота следва да се посочи, че едва с измененията на Закона за съдебната власт (ЗСВ), обн. ДВ, бр. 60/01.07.2026 г. в сила от 01.07.2026 г., в чл. 30 ЗСВ се създаде нова ал. 8, според която до встъпването в длъжност на новоизбраните членове пленумът на Висшия съдебен съвет, съответно съдийската и прокурорската колегия отлагат приемането на решения, които пряко засягат организацията и функционирането на съдебната система, касаят нейната независимост или имат траен кадрови или организационен ефект, когато е изминала повече от една година от изтичането на мандата на изборните членове.
В ал. 9 на чл. 30 ЗСВ, която също е нова и е в сила от 01.07.2026 г. се посочва, че решения по ал. 8 са и актовете по назначаването на административни ръководители в органите на съдебната власт. Независимо, че към датата на издаване на обжалвания административен акт разпоредбите на чл. 30, ал. 8 и ал. 9 (ред ДВ. бр. 60/01.07.2026 г.) ЗСВ не са били нормативно правило, тяхното съдържание с посоченото изменение идва да покаже, че орган с изтекъл мандат, предвид спецификата на възложените по закон и Конституция правомощия на ВСС и неговите колегии, най-малко една година след края на мандата му, е от естество да накърни независимостта на магистратите.
Поради всичко изложено по-горе считам, че член 19, параграф 1, алинея втора ДЕС във връзка с чл. 47, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз във връзка с чл. 2 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че продължаването на функциите на национален орган, който може да назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите след края на конституционно установения мандат на този орган без ясно определен краен срок, представлява само по себе си или при определени условия нарушение на изискването държавите в Съюза да гарантират ефективни правни средства за независим съдебен контрол и независимостта на магистратите т.е. принципът на съдебна независимост като правно средство, необходимо за осигуряването на ефективна правна защита по смисъла на чл. 19, параграф 1, алинея втора ДЕС не дава правно основание на Прокурорската колегия на Висш съдебен съвет при посочените по-горе условия, да назначава административен ръководител на Софийска градска прокуратура. Противният извод е в нарушение на нормите на общностното право, цитирани по-горе.
Направеният извод се обосновава и с обстоятелството, че правото на Съюза се характеризира с това, че произтича от автономен източник, представляван от Договорите, с предимство по отношение на правните системи на държавите членки, както и с директния ефект на цяла поредица разпоредби, приложими по отношение на техните граждани и самите тях. От тези същностни особености на правото на Съюза води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им (становище 1/17 (ВИТС ЕС—Канада) от 30 април 2019 г., EU:C:2019:341, т. 109 и цитираната съдебна практика).
От своя страна, принципът на предимство на правото на Съюза утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C ‑ 573/17, EU:C:2019:530, т. 53 и цитираната съдебна практика). Този принцип съответно задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на посочените държави (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C ‑ 573/17, EU:C:2019:530, т. 54 и цитираната съдебна практика).
В конкретната ситуация се констатира, че изборните членове на ПК на ВСС продължават да изпълняват своите функции само на база на решението на Конституционния съд от 2022 г., което обаче не създава нормативно установено правило за поведение, т.е. няма характер на правна норма, нито може да се приеме за основание за неприлагане на правото на Европейския съюз поради проявление на принципа на зачитане на конституционната идентичност. Тълкувателният въпрос, по който СЕС се е произнесъл с решението си 30 април 2025 г. по съединени дела С – 313/23, С – 316/23 и С – 332/23, се отнася до основния принцип за върховенството на правото, което има проявление във всички държави членки, предвид, че правовата държава е основна ценност на ЕС – чл.2 ДЕС и това се гарантира от безпристрастен и независим съд.
В допълнение следва да се посочи и, че нормите на националното право, дори и тези с конституционен ранг, които противоречат на правото на ЕС, трябва да останат неприложени (Решение по дело от 15 юли 1964 г. Costa, 6/64,EU:C:1964:66, от 9 март 1978 г., Simmental, 106/77 EU:C:1978:49, виж също Internationale Handelsgesellschaft, 11/70, EU:C:1970:114, т. 3, от 8 септември 2010 г., Winner Wetten, C – 409/06, EU:C:2010:503, т. 61 и от 15 януари 2013 г. Krizan and Others, C – 416/10, EU:C:2013:8, т. 70). Тъй като правото на ЕС посочва как трябва да се разрешават нормативните конфликти, то установява съгласувана правна уредба, основана на принципа на правовата държава.
Съдът на Европейския съюз (виж съединени дела C – 181/21 и C – 269/21 ECLI: EU: C:2024:1) в своята съдебна практика приема, че националните съдилища имат правомощия съгласно член 19, параграф 1 от ДЕС да „предприемат всички необходими мерки, когато прилагат правото на ЕС, за да не се съобразяват с национални разпоредби или национална практика, които биха могли да попречат на пълното действие и ефективност на разпоредби на правото на ЕС(виж решение по дело C – 430/21 RS, ECLI: EU: C:2022:99, т. 62).
Съгласно т.117 от решение по дело С-824/18 (ECLI:EU:C:2021:153) на Съда на ЕС правото на Съюза изисква от държавите членки гаранции за независимост и безпристрастност на техните юрисдикции, вкл. за състава на органа по назначаването на магистратите, срока на упражняване на функциите, които позволяват да се отстрани всяко оправдано съмнение у правните субекти в неподатливостта на този орган на влиянието на външни фактори и в неутралността по отношение на противопоставящи се интереси. В т.119 от същото решение изрично се подчертава, че трябва да се изключи всяко съмнение от външна намеса или натиск, които могат да застрашат независимостта на магистрата. Държавата членка трябва да приеме такива правила, които да позволяват да се изключи не само всяко пряко влияние под формата на инструкции, но и всички форми на косвено влияние, които биха могли да насочват решенията на магистратите.
Постановеното решение на ПК на ВСС след почти четири години след края на мандата на изборните членове от парламентарната квота пряко засяга организацията и функционирането на съдебната система в частност Софийска градска прокуратура, изборът на административен ръководител на СГП е от естество да повлияе на независимостта на прокурорите и следователите от СГП, поради което при установените по делото обективни обстоятелства, решението на ПК на ВСС е в противоречие с чл. 19, параграф 1, алинея 2 във връзка с чл. 47, параграф 2 от Хартата във връзка с чл. 2 ДЕС и според степента на констатирания порок – материална незаконосъобразност, следваше да бъде отменено.
На следващо място с решение от 24.03.2026 г. СЕС постанови по дело C – 521/21 (ECLI:EU:C:2026:242), че нередност в процедурата за назначаване на съдия сама по себе си не води до заключението, че съдията не е независим. Съдът на ЕС се обоснова с три аргумента:
На първо място СЕС се позова на стандартите на оценка на независимостта на съдилищата, тъй като в установената съдебна практика на СЕС независимостта на съда се измерва чрез способността му да разсее в съзнанието на гражданите, всяко разумно съмнение относно неговата устойчивост на външни влияния. Производството по назначаване на съдии касае понятието съд, създаден със закон, но според СЕС не всяко нарушение на тази процедура сочи на автоматично нарушаване на независимостта. Характерът и тежестта на нарушението следва да предполагат реален риск от недопустима намеса от страна на изпълнителната или законодателната власт. За да се оцени нарушението в този контекст, СЕС посочва, че се изисква цялостно проучване на всички релевантни обстоятелства, свързани с назначаването.
На второ място СЕС счита, че самото отсъствие на ефективно средство за правна защита не води автоматично до извод за нарушаване независимостта на магистрата, като преценява тази липса през призмата на орган, които не отговаря на изискванията за независим съд по смисъла на правото на ЕС ( C – 585/18, ECLI:EU:C:2019:982, A.K. and Others and C – 487/19 W.Ż).
На трето място СЕС в диспозитива на решението си подчертава, че правото на ЕС не изключва състав, в който заседава съдия, назначен при посочените условия, да бъде считан за независим, при условие че не съществуват други релевантни обстоятелства по спора от такова естество и тежест, които, взети заедно, биха могли да поставят под съмнение независимостта или безпристрастността на съдията.
В контекста на анализа на решението по дело С-521/21 г. националното право е длъжно да осигури на страните ефективен механизъм за съдебна проверка относно редовността на назначаването на съдия, включително, когато пороците в процедурата по назначаване произтичат от структурни дефекти във функционирането на назначаващия орган, който извод произтича пряко от разпоредбата на чл. 19, параграф 1, алинея втора ДЕС.
Също така по делото Minister for Justice and Equality of Ireland (C -216/18 PPU, 25 юли 2018 г. (искане за преюдициално заключение относно неизпълнението на европейска заповед за арест поради системни недостатъци в полската съдебна система), СЕС постанови, че съдебната независимост е съществен компонент на правото на справедлив процес (член 47, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз). СЕС също така заяви, че държавата членка на ЕС трябва да има ясни правила относно състава на органа, назначаването и мандата на неговите членове отговарящи за кадровата политика в органите на съдебната власт, назначаването на магистратите от такъв орган, основанията за тяхното освобождаване, както и ангажиране н тяхната дисциплинарна отговорност.
В последващи решения Съдът на Европейския съюз разшири обхвата на тази гаранция за независимост, като я приложи и към управителните органи на съдиите в дела като „Комисия срещу Полша“ (C – 619/18, 24 юни 2019 г., иск за нарушение, свързан с намаляването на пенсионната възраст на съдиите от Върховния съд в Полша), Комисията срещу Полша (C – 192/18, 5 ноември 2019 г.) — иск за нарушение, свързан с дискриминация при определянето на различна пенсионна възраст за мъжете и жените, заемащи съдебни длъжности в обикновените съдилища в Полша); Miasto Łowicz (C – 558/18) и Prokurator Generalny (C – 563/18, 23 ноември 2020 г., относно искания за преюдициално заключение от полски съдилища във връзка с опасения за загуба на независимост); AK срещу CNPJ (C – 585/18); и CP и DO срещу Върховния съд на Полша (C – 624/625/18, 19 ноември 2020 г.), относно искания за преюдициално заключение от полски съдилища във връзка с опасения за загуба на независимост. От всичко изложено тук и съобразно цитираната вече съдебна практика на СЕС относно гаранциите за независимост на магистратите, съотнесена към правните норми от Закона за съдебната власт, няма основание да се приеме, че в националното ни законодателство не съществува пряк процесуален способ за оспорване на съдебни назначения, извършени от орган, който нарушава стандартите за независимост на магистратите, упражнявайки правомощията си по назначаването им, в продължителен период от време (в случая почти четири години) след края на конституционно установения си мандат от 5 години.
Като вече беше посочено по-горе, независимо, че организацията на правосъдието в държавите членки, и по-специално създаването, съставът, правомощията и функционирането на националните юрисдикции, да е от компетентността на държавите членки, същите все пак остават длъжни при упражняването на тази компетентност да спазват задълженията, които произтичат за тях от правото на Съюза, и по-конкретно от член 19 ДЕС. В това отношение Съдът на ЕС приема, че посоченият в член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС принцип на ефективна съдебна защита представлява общ принцип на правото на Съюза, прогласен по-специално в член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), на който съответства член 47, втора алинея от Хартата (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2021 г., Euro Box Promotion и др., C – 357/19, C – 379/19, C – 547/19, C – 811/19 и C – 840/19, EU:C:2021:1034, т. 219 и цитираната съдебна практика). Следователно, последната разпоредба трябва надлежно да бъде взета предвид при тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (решение от 6 октомври 2021 г., W.Ż. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), C – 487/19, EU:C:2021:798, т. 102 и цитираната съдебна практика) именно в светлината на безпристрастността на съответната юрисдикция от гледна точка и на основното право по чл. 6, параграф 1 ЕКПЧ.
Също така, доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на тези, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза. Съгласно Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. Следователно в случая националният съд прилагайки правилото на чл. 19, параграф 1, алинея втора ДЕС следва да осигури равнище на защита на независимостта на магистратите, което не се отклонява от гарантираното с член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, така както е тълкуван от Европейския съд по правата на човека, включително и да се предотврати всеки риск, който би поставил магистрата в институционална зависимост от административен ръководител в орган на съдебната власт, назначен от кадрови орган, който продължава да упражнява конституционно установените си правомощия без ограничение на времето, след края на своя мандат (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., W.Ż. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), C – 487/19, EU:C:2021:798, т. 123 и цитираната съдебна практика).
По тази причина всяка национална мярка или практика, чиято цел е да се избегнат или отстранят различията в съдебната практика и по този начин да се гарантира правната сигурност, присъща на принципа на правовата държава, трябва да бъде в съответствие с изискванията, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.
Съобразно гореизложеното има трайна съдебна практика на Съда на Европейския съюз, която гласи, че това изискване за независимост включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения (решение от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C – 585/18, C – 624/18 и C – 625/18, EU:C:2019:982, т. 121).
Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма (решение от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C – 585/18, C – 624/18 и C – 625/18, EU:C:2019:982, т. 122).
Тези гаранции за независимост и безпристрастност изискват наличието на правила — по-конкретно за състава на съответния орган — които позволяват да се отстрани всяко оправдано съмнение у правните субекти в неподатливостта на този орган на влиянието на външни фактори и в неутралността му по отношение на противопоставящите се интереси (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C- 585/18, C – 624/18 и C – 625/18, EU:C:2019:982, т. 123).
В обобщение, важно е магистратите да са защитени от външна намеса или натиск, които могат да застрашат тяхната независимост. Правилата, приложими към статута на магистратите и упражняването на техните функции, трябва по-специално да позволяват да се изключи не само всяко пряко влияние под формата на инструкции, но и всички форми на косвено влияние, които биха могли да насочват решенията на съответните съдии, и съответно да не се допуска положение, при което тези магистрати не изглеждат независими или безпристрастни, което би могло да накърни доверието, което правосъдието трябва да вдъхва на правните субекти в едно демократично общество и в една правова държава (решение от 15 юли 2021 г., Комисия/Полша (Дисциплинарен режим на съдиите), C – 791/19, EU:C:2021:596, т. 60 и цитираната съдебна практика).
Поради всичко изложено по-горе, Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет е нямала право да назначи прокурор Е. Р. като административен ръководител на Софийска градска прокуратура, а с издаване на процесното решение е нарушила правните норми на ЕС, които са били в сила към датата на издаването му. Налице е с оглед степента на констатирания порок на акта материална незаконосъобразност, поради което на основание чл. 146, т. 4 АПК следваше да се отмени.