07 октомври 2014, 15:38 | Анна Заркова, в. „Труд“*
Тодор Коларов е роден на 26 май 1974 г. в Карнобат. Завършва право в СУ през 1998 г., а година по-късно става магистър от Университета в Джорджтаун, САЩ. Работи последователно в Асоциация на американските юристи, юрист в Световната банка и ЕК, юридически съветник на американския посланик в България, шеф на комисията за установяване на престъпното богатство до 2012 г. В момента е адвокат и преподавател.
Беше време, г-н Коларов, когато заради комисията за отнемане на престъпното богатство получавахме похвали от евродокладчиците. Разчитахме, че ще ударим мафията по най-милото й – парите. Вече виждаме обаче, че на мафията не й пука?
Въпросът провокира политическа дискусия. Чрез своята оставка като шеф на комисията през 2012 г. аз дипломатично казах, че в България не се води ефективна борба с тежката организирана престъпност и корупцията по високите етажи на властта и това не се предвижда да стане. Може да стане, но с общи усилия, от всички институции.
В колко държави има комисии като нашата?
В нито една. Такъв модел като в България няма. В повечето държави към прокуратурата има звена, които се занимават с престъпните богатства. В Хърватия има спецпрокуратура подобна на нашата, тя прави конфискации без издадена присъда като нас, но постановени от наказателен съд. Когато аз ръководех комисията, а преди мен и проф. Кушлев, се говореше за Българския модел и въвеждането му в други държави. Ние председателствахме КАРИН (европейска мрежа за отнемане на престъпните активи – б.а.). Но българският модел не можа да се наложи – дали поради обстоятелствата в страната ни, или… но не е коректно аз да определям кога комисията е работила успешно.
Чуват се гласове за закриването й напоследък?
Не бива да се пропилява натрупаната там експертиза, тя може да се използва от прокуратурата. Проблеми с конфискацията има не само у нас. Въпросът е какво да се прави. В моя доклад в Сиракуза разгледах пътя напред. Форумът там беше фокусиран върху взаимното признаване на съдебните решения за конфискация. Аз изтъкнах, че има проблем с признаването на съдебните решения за конфискация, издавани от граждански съд.
Обяснете.
Конфискацията се дели на три групи в световен мащаб: 1) Основана на присъда от наказателен съд в наказателно производство за извършено престъпление. 2) Неоснована на присъда, но пак постановена от наказателен съд например когато лицето е починало и не се е стигнало до присъдата му или се е укрило от правосъдието. 3) Конфискация неоснована на присъда, постановена от граждански съд – т.нар. гражданска конфискация. Третият вариант е най-крайният. Ние именно него прилагаме и така попадаме в малка група държави – с Ирландия и част от Италия, които имат проблем – не могат да конфискуват престъпни активи в чужбина. Ако едно лице, за което се води производство по отнемане в България, има имущество на Испанската Ривиера, дори да се постанови от български съд конфискация, тя няма да бъде ефективно изпълнена от испанските власти. Законодателната рамка в ЕС позволява сътрудничество само когато наказателен съд е постановил решението за конфискация. Решението на граждански съд не се признава. Има и директива от м.г. за това. Съдебните решения за конфискация, които се издават в България – то не че има такива, не се признават в чужбина.
Престъпните богатства на Ривиерата са недосегаеми за нас, така ли?
Може и така да се каже. България би могла да използва Страсбургската конвенция на Съвета на Европа от 1990 г. Тя позволява признаване и на решения на граждански съд. Но, забележете, само ако наказателната политика на съответната държава не противоречи на това. От Полша не може да се очаква да изпълни решение на български съд, защото тя се придържа към конфискация, основана на присъда. Това е нейна законодателната политика – с поуки от своето историческо минало Полша се стреми да гарантира колкото може повече собствеността на гражданите. Във Франция обаче необяснимото богатство е престъпление от Наказателния кодекс. Затова Френският върховен съд призна решение по делото „Кризафули“, в което Италиански съд постановява конфискация извън наказателното производство срещу бос на организираната престъпност. Но това е изключение, което потвърждава правилото. Ирландците в последните 3 г. имат 700 искания за изпълнение на конфискация в друга държава, но колко пъти са получили сътрудничество? Нула. Варшавската конвенция на СЕ от 1995 г. също позволява признаване на решения на граждански съд. Но нея половината държави членки на ЕС не са я ратифицирали. Проблемът не е само български.
Колко държави прилагат гражданска конфискация?
Ирландия, Великобритания и частично Италия, Словения, Словакия, Румъния. За да бъдем по-ефективни, ние може би трябва да модифицираме законодателството си така, че производството по конфискация да минава през наказателен съд. Или да се опитаме да мобилизираме онези държави от ЕС, които имат интерес да се регламентира другояче сътрудничеството при гражданска конфискация. Ирландците са се примирили. Отнемат си на тяхна територия и толкова.
Затова ли се чува, че ирландски мафиоти си купуват имоти в чужбина?
И в български курорти включително. Така се изнасят мръсни пари.
А какво се случва с отнетите бандитски богатства в други държави? У нас някои се превръщат в руини – като тия на Митьо Очите…
Разисквахме и това в Сиракуза. Три цели се преследват с конфискацията: 1) Да се отнеме имуществото на организираната престъпност. 2) Да се обезщетят жертвите. 3) Да се повиши доверието в правосъдната система. Модерната идея е да се използва конфискуваното имущество за социални нужди. Конезавод се взема от мафиот и се дава на местно гражданско сдружение, но под силен контрол, за да няма злоупотреби. В САЩ същото се прави с детска градина, в която са прани пари. В Унгария църквата поема управлението на такива имоти. В Шотландия те се продават, но парите не влизат в бюджета, а се дават на местни общности за читалище или приют за сираци. Правят се конкурси за сдружения с бизнесплан. Пари от наркотрафик се влагат за лечение на наркомани. От трафик на хора – в полза на жертви и т.н. И в България има добри примери. В едно село конфискувана сграда стана център за деца с увреждания, стопанисван от общината. Грешка е да се продава имуществото. Няма мераклии да го купят. Или с подставени лица мафията си го купува обратно. И обърнете внимание – цената на имуществото пада от момента, в който е запорирано, до този, в който се конфискува. Трябва да има организация за управление на запорираното имущество. Във Франция, холандската част на Белгия, Италия и Кипър имат малки структури от десетина души, които управляват запорираното имущество.
У нас то отива в НАП.
Колегите там не са тесни специалисти, за тях то е бреме. С новия закон за конфискацията се направи междуведомствен съвет от представители на институциите. Недостатъкът е, че гражданското общество не участва в него.
С какво си вадите хляба сега? Въпросът е интересен, когато се отнася до човек, посветен във финансите на мафията.
Преподавам в четири университета – НБУ, Варненския, Пловдивския, Американския. Доцент съм по гражданско процесуално право. Адвокат и консултант съм по международни проекти.
- Интервюто е препечатано от в. „Труд“